автор: severianin

Препуска мършавият Росинант през залеза,
магарето на Санчо ситни уморено...
Дали ще свърши този страшен път?
Едва ли!
Той прекосява цялата вселена.

Плющят копитата през хълмовете гърбави,
като аплодисменти от корави шепи,
ръждиво свети рицарската шпага щърбава,
дрънчи позорно старият леген разцепен.

И няма празник, за почивка няма спиране,
прииждат дните без недели – голи делници,
съсечените великани не умират,
в мъглата скърцат вятърните мелници.

Да скърцат, рицарю!
Прогнили, сиви, прашни,
онези стари мелници, в мъгла обвити,
не плашат никого.
И не крилете им са страшни.
Съзирай истинските великани зад мъглите!

Не срещу мелниците ти е нужна шпагата –
какво са ти направили крилете им?
За да се движат водениците - е нужна влага;
умират вятърните мелници без ветровете.

Онези ветрове довяват ураганите,
с онези ветрове пристигат дъждовете...
Дори крилете стари да нанасят раните,
могъщи тъмни ветрове въртят крилете.

Вземи ме с теб и с твоя Росинант, Кихоте,
вземи със теб на старата планета романтиците,
не атакувай в здрача мелничните коти –
търси на ветровете скритите позиции.

И днес препускат хиляди Кихоти в залеза
и цвилят в здрача Росинанти уморени.
Дали ще свършат утре романтиците?
Едва ли!
Без тях какво е цялата вселена?

Вземи ме с тебе, Рицарю, вземи ме с тебе,
макар над мене вече залезът да свети.
Аз имам опит, ще съм ти потребен –
аз цял живот воювам с ветровете...