автор: Usmiv4ica

Пилешка супичка

Напоследък се събуждаше с все по-нарастващо нежелание. И с издайническа вадичка по бузата.
Самозаблуждаваше се, че е от зимата, която вилнееше наоколо така, сякаш щеше да царува вечно, но прекрасно знаеше причината. Липсите бяха станали твърде много и не успяваше да ги компенсира с вътрешните си резерви. Те, за разлика от преспите наоколо, се топяха заплашително. Просто изчезваха и след тях нито разцъфтяваха минзухари, нито поникваше млада зелена трева. Наближаваше един от омразните моменти, когато щеше да изпадне в пълна безпомощност и щеше да е почти невъзможно да се измъкне от нея сама, а наоколо не гъмжеше от Батмани.

В добавка усещането й за пътищата беше изтъняло до нишка от паяжина. Тънка и несигурна с увиснали по нея ледени кристалчета, които неминуемо щяха да я скъсат при някой от следващите пориви на бурята. Ситуацията беше толкова критична, че беше крайно време да започне да нарушава правилата. В крайна сметка това си бяха нейните правила. Защо да не ги променя при нужда? И без това бяха заприличали на критично гледаща стара мома, досадна и скучна дори за самата себе си.

Речено - сторено. Започна с нападение на оскъдните хранителни запаси. Последното протеиново блокче погъделичка приятно вкусовите й рецептори. Затвори очи и се потопи в усещането за пилешка супичка. Отлитна назад в спомените. Лежеше в огряна от слънце стая. Беше грозновато и тромаво малко момиченце, което още не умееше да се изолира от мислите на околните, а те рядко биваха уютно местенце. Затова се затваряше и с дни не излизаше от стаята, бягайки от неприемането на различните, от егоизма и от прикритата завист на хората, от постоянното разминаване между думите и мислите им, което не проумяваше и което я плашеше. Вратата се отвори и влезе вуйчо й. Носеше паничка супа. Приседна на ръба на леглото и започна да я храни. Лъжичка по лъжичка. Разказваше нещо и очите му припламваха весело. Късчетата пилешко, които той откъсваше и й подаваше направо с пръсти, бяха най-вкусното нещо, което беше яла. Може би заради палавата представа, как възмутено би ги изгледала баба й, ако влезеше в този момент.

- Хайде ставай вече и стига си се самосъжалявала! - Странно, тези думи, извикани от спомена, се усмихваха твърде истински в мислите й.

Стреснато отвори очи и потъна в пъстротата на тези, които я гледаха. Инстинктивната уплаха от това, че е допуснала някой неконтролирано да проникне в мислите й, бързо отстъпи пред усещането за сигурност. Хвана протегната й ръка, която чакаше за да я заведе у дома.