автор: severianin

На Румяна – за празника


Порастваме...
Защо? И за къде ли?
Какво ни носят всеки ден и час?
Косите ни са сиви, после – бели
и сянката на старостта върви до нас.

Не можем да избягаме от нея –
тя ни прегръща с ледена ръка,
додето някой зимен ден се слеем...
Нали завършва всеки път така?

А днес е празник.
Празник ли е, мила?
Какво празнуваш, седнала до мен?
Дали че нова нишка бяла свила
в косите ти заплита този ден?

Дали че те спохожда нова болка,
че е тревожен краткият ти сън,
че след шейсет, четвърта обиколка
започваш ти и твоят свят навън?

Дали че силите ти намаляват?
Че ни предава собственото “аз”?
Че все по-кратък пътят ни остава
и все по-труден идва всеки час?

Отдавна вече дните на рождение
не носят радост, а навяват скръб.
Честит рожден ден, мила! Спри до мене!
Животът вече ни обръща гръб.

Животът всъщност е една измама
и виното горчи на този ден.
Да разделим пелина – друго нямам.
Честит рожден ден с този стих от мен...