автор: traveling_musician

Имало някога един остров, толкова далеч от държавата, към чиито територии принадлежал, че човешките закони в него били с размити от морето лица.
Там изпращали неудобни за държавната власт хора. Животът не струвал нищо, затова екзекуциите били обикновена част от ежедневието, а палачите - мъже с рутинни задължения.
Тогава на острова попаднали няколко момичета, които преди това били хористки в дамски хор. В репертоара им имало забранена от властта песен. Заради дързостта да пеят тази песен, момичетата били осъдени на смърт. В затвора на острова ги хвърлили в голяма дървена постройка, от която всяка сутрин пазачите извеждали по списък три или четири жени. После отвън отеквали изстрели.
Между затворничките имало старица, която също очаквала изпълнението на присъдата си. Тя се сближила с момичетата и споделила с тях, че най-голямата ѝ мечта, откакто е на острова, е да изпрати писмо до сина си. Била неграмотна, затова помолила момичетата да напишат писмото. А те ѝ казали: "Защо не го напишеш сама? Ние ще те научим да пишеш".
Ден след ден, буква след буква, старицата научила азбуката и как от буквите да прави думи. Изтекъл месец, писмото ѝ било готово и тя го дала го на момичетата да го скрият.
Минало време, режимът в държавата се сменил, а оцелелите затворнички били освободени. С тях - малцина от момичетата. Те поели към домовете си, а по пътя се отбили в селото на старицата. Открили сина ѝ и му рекли:
- Носим писмо от майка ти.
- Как така? Майка ми беше неграмотна.
- Беше неграмотна, но сега вече не е. Ето писмото. Сама го написа в деня, преди да я разстрелят.
Синът отворил писмото и се разплакал. Между разкривените думи имало някои, които простичката майчина уста никога преди не знаела как се изричат...

Днес в красив крайморски град, докато ефирът пренася милиони писма, шепа побелели момичета се събират всеки ден. Те пеят една забравена от морето песен.