автор: anonimapokrifoff

Отиващият си ден беше стара жена със сърце, разкъсвано от оловна скръб. Умиращата стискаше пепелните си клепачи, а светкавиците рисуваха инфарктната ѝ огнена кардиограма. Въздухът лепнеше от тежък задух, тя разтвори небесните си очи и поройните ѝ сълзи удавиха света.
Рада пушеше на балкона и гледаше дъжда, а радост имаше само в името ѝ. Толкова студен и подгизнал юни не се бе случвал от години. Разкривените ѝ от артрита пръсти я боляха с тъпа и разяждаща постоянност, срещу която няма лек. Ако не бяха те, сега би свирила. И ако още имаше цигулката си.
Трябваше да се прибере обратно в стаята и да включи прахосмукачката. Чистеше все по никое време, защото през деня мъжът ѝ спеше – беше таксиметров шофьор, който работи само нощем. Съдружникът му, младо момче, вечер си стоеше при жена си и при бебето.
Вчера Рада беше щастлива: приеха един от учениците ѝ – плахо мърляво цигане, в музикалното училище. Преди две години, когато то беше в пети клас, я пресрещна пред кабинета ѝ и я попита: „Госпожо, ще ме научите ли да свиря на цигулка? Но мама не може да Ви плати...”. Момчето напредна мълниеносно – носеше музиката в кръвта си. То и нейната цигулка бяха едно цяло, тя беше перфектното му продължение. Когато засвиреше, Рада винаги плачеше от възторг: малкият докосваше не струните, а душата на инструмента. Ученикът никога не видя сълзите на учителката си, защото обитаваше собствен, недосегаем за обикновените хора свят.
Напомняше ѝ един друг циганин – Акиф. Дребен и черен като щурец, потомствен музикант слухар. Тя тъкмо завършваше консерваторията и мечтаеше за световната сцена. Свиреше безпогрешно, в нея живееше прецизен автомат, на който се подчинява всяка мелодия. Малко преди дипломирането си Рада се прибра в Бургас и отиде в ресторанта, в който майка ѝ беше готвачка. Нямаше клиенти, персоналът и собственикът скучаеха, насядали около една от масите. Дойде Акиф – отбивал се всяка вечер, преди да обиколи заведенията на Слънчев бряг. В същия ден беше изпратил баща си – погребали го с цигулката, с която цял живот си вадел хляба. „Акиф, знам какво ти е, но ще посвириш ли за дъщеря ми? И тя е цигуларка...” – попита го майка ѝ. Циганинът засвири. Показа номера си за пред чужденците: покачи се на стол, застана на един крак, а под другия промуши дясната си ръка с лъка. Сигурно туристите пощуряваха, но не това впечатли Рада. Финият ѝ слух различи невероятните звуци и разпозна неземния талант на мъжа – той свиреше като за последно, в неговата интерпретация на „Чучулигата” имаше бездънна тъмна страст, тя неумолимо като смърт повличаше слушателя и го оставяше бездиханен, превръщаше го в коруба, в която резонира мелодия от други селения, излизаща свръх човешките представи за съвършенство. Рада не мигна цяла нощ, плака от самосъжаление и реши, че щом не притежава божествената искра, по-добре е да не се стреми към музикантска кариера, а да стане учителка и да помогне поне на едно дарование. Така се случи, че не тя откри таланта, а той я намери.

(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта")