автор: plami_6

/на родителите ми – с обич/

Вестявам се понякога за малко –
по мръкнало. Добрата дъщеря.
В тревясал двор безмълвно вяра дялкам,
че мога язви зли да изцеря.

Какво ви нося? Стих или беля?
Корав комат и топлина за двама.
Преди да дам трохи, ще разведря
нощта със луннозвездна телеграма.

Градът ме смля в стипчива амалгама
от страст, ранени птици, ялов спам...
Завъдих челяд. Но имане нямам,
което пред смъртта си да раздам.

Небето имам само – Златно руно,
и връх далечен, слънцето целунал.