автор: esenna

Алекс се рееше като есенно листо, нагоре - надолу, лека, въздушна, следваше посоките на вятъра, обгърната от гъста мъгла.
"Докога ли ще летя така хаотично, без посока, накъдето ме духне този мразовит вятър? Може ли един полет да е хаос?"
Мислите й я изпълваха , тя пропадаше някъде надолу, издигаше се рязко много високо. Изведнъж мъглата стана гъста като прясно мляко, което я обливаше, но не усещаше мокрота, само й беше малко по-трудно да лети.
"Ех,това мляко от къде се взе?!" – тази мисъл стрелна душата й . И ето някак изведнъж изскочи високо над гъстото мляко – тук имаше синева, леки прозирни облачета, светлина. Някъде там в далечината се виждаше малка точица – толкова малка, че изглеждаше нереална. Тя се понесе бавно и леко напред, точицата добиваше все по-истински размери и изведнъж тя разпозна Алекс!
Опита се да побърза към него, но нещо неумолимо я спъваше. Алекс се раздразни – точно сега ли когато той идва най-после, толкова жадуван и очакван, аз не мога да се движа?
Александър се приближи до нея, спря се, погледна я в очите с оня негов дълбок поглед , с който влизаше във всяка нейна клетчица, постоя , после бавно се обърна и си тръгна натам където бавно и сигурно се превърна в същата нереална точица.
"Но защо,какво е станало, почакай, Алеееекс, къде отиваш, ами аз…"
Александра извика силно. Видя, че е в леглото, до нея стоеше Люси с някакъв непознат мъж с очила с позлатена рамка, който излъчваше странна благост. Тя запомни рамката на очилата му и уханието на топлота.
Люси започна да й говори нещо, но тя никак не можеше да я разбира… Напрегна се и успя да чуе само края:
- … моля те, нека те прегледа!
- Кой да ме прегледа, защо, аз съм си здрава, само съм малко уморена и ми се спи.
- Алекс, ти не спиш, ти си в някакъв унес вече втора седмица от мига, в който Александър си тръгна – нито се храниш, нито пиеш вода, толкова се тревожа за теб! Питър е мой много добър приятел, лекар е , позволи му да те прегледа, до сега му говорих за теб.
- Люси, нали имаше някакво събиране, какъв лекар, къде са гостите?
- Алекс, чуй ме. Всички са тук. Питър също е един от моите гости. Той има клиника в Бостън, от седмица е в Сейнт Луис по работа, разказах му за теб и той пожела да те види, бъди добра, заради мен, нека да те прегледа.
Алекс въздъхна уморено и се отпусна на възглавницата. Мъжът се приближи до леглото й, усмихна се леко и я попита нещо на английски:
- Д-р Джаксън те пита знаеш ли кой ден е днес? – преведе Люси.
- Не, има ли някакво значение кой ден е…
- А сега те пита на какво свириш?
- На пиано. Люси, моля те, оставете ме да поспя, моля те, човекът е приятен, благодарна съм му, но искам толкова простичко нещо - само да поспя!
- Алекс, само да ти измери пулса и те оставяме, обещавам.
Тя усети една топла ръка, която напипа пулса й. След малко усети тая ръка на челото си, стана й приятно, усмихна се и отново потъна в познатата й мъгла.
Д-р Питър Джаксън стана внимателно и каза на Люси, че приятелката й е в тежка депресия – не се храни, не е контактна и спешно трябва да постъпи в болница.
- Но как, тя е емигрантка, къде, в коя болница да я заведа?
- Аз ще я взема в моята клиника в Бостън, нямаме избор, в противен случай рискуваме да я загубим. Как се казваше тя?
- Александра, Алекс.
- Да, нека не губим време, Люси, ще поръчам хеликоптера на клиниката, до час и половина ще пристигнем, тази нощ непременно трябва да й включа система, моля те приготви й нещата.
- Питър, тя не знае и думичка английски, като се събуди – чуждо място, мен ме няма, не разбира какво й говорят, ще се изплаши много?
- Не се тревожи, имам много добра медицинска сестра - рускиня, Александра говори ли руски?
- Да.
- Ще се разберат двете, а и аз ще съм там докато не се подобри състоянието й. Сега ще се обадя, имаме и път с кола, моля те побързай!
Люси приготви бързо нещата на Алекс, дойде Питър, завиха я в топло одеяло, той я вдигна на ръце и тръгна бавно към колата си.
Последното, което Алекс си спомняше от тая вечер беше как някой я взема в прегръдките си като бебе и я отнесе незнайно къде.

След десет години

В един от сладките летни дни, привечер, когато хората свършваха работа и отиваха за кратко разхлаждане или на Дунава или на някой басейн, на мотел ’’ Почивка’’ имаше доста хора. Всички се радваха на последните слънчеви лъчи за деня и басейна започна да се пълни.
Красива млада жена стоеше спокойна до него, тялото й - изваяно, в семпъл черен бански, дългата й пусната до кръста начупена коса и спокойното й излъчване я правеха съвършена и нереална.
- Мамооо, мамии, гледай, виж, правя гъбка, ама гледай! – малко момиченце играеше в басейна и се опитваше с всичките си силици да отложи неприятният момент на излизане от водата.
- Жаки, правиш тази гъбка и излизаш, нали? – усмихна се младата жена.
Момиченцето дори не я чу. Вече се обръщаше под водата, дупенцето и краченцата му се издуха, с червения си бански на бели точици наистина приличаше на гъбка.
- Видя ли? Нали, гъбка си е, ама ти не видя, чакай , сега ще ти направя още една и сега да гледаш, чу ли?
- Жаки, разбрахме се. Гъбката я видях , наистина си прекрасна, хайде ела, ако искаш още един път да влезеш в басейна, моля те, повече от половин час си във водата.
Момиченцето тръгна начумерено и започна да изкачва стълбите. Висок прошарен мъж с очила с позлатена рамка се приближи до младата жена, носеше голяма розова хавлия. Когато Жаки излезе, майка й я целуна, уви я като бебе и баща й я взема с усмивка. Жаклин подсмърчаше и си триеше мокрото личице:
- Тате, ти не си видял моята гъбка, после нали ще дойдеш да я видиш?
- Разбира се, иска ли питане - усмихна й се той и я целуна по мокрото челце.
Майка й тръгна след тях и тогава го усети – докосването – беше като безгласна мълния, която я прониза и разтърси цялата. Едва доловимо, като че ли беше игра на подсъзнанието, но възпламени такъв заряд от чувства отдавна загърбени от нея, че тя се закова на място. Не можеше да направи крачка. Тогава чу:
- Здрасти!
Тихо, почти прошепнато, нежно, чувствено, както винаги я караше да се чувства обладана. Обърна се много бавно и го видя. Беше пред нея - да, точно той, нямаше грешка, нямаше игра на заспали чувства, самият Алекс, все така завладяващ.
Тя кимна леко с глава и тръгна към шезлонгите.
Трепереше цялата. Наложи си да се овладее, но Питър усети, погледна я малко изпитателно, не каза нищо, занимаваше се с малката Жаки.
- Мами, къде ходиш?
- Тук съм, гъбке – усмихна се тя – срещнах съученик.
- Какъв съученик?
- Като пораснеш и тръгнеш на училище, децата, които са в класа ти се наричат съученици.
- Ти си видяла някое дете ли?
- Нееее – засмя се жената – той вече е голям както и аз.
- Пит, моля те, дай й сандвича , аз ще й приготвя другите бански.
Питър подаде на дъщеря си любимият сандвич и продължи да й разказва приказка за ябълката, която плачела защото малката й приятелка не искала да опита колко е вкусна и сочна.
- Пак ли? – попита майка й
- Амиии… ще видим – усмихна се той.
- Не, ще си изям ябълката, ако ми обещаете,че после ще вляза пак в басейна!
- О, пазарът започва? – майка й вдигна вежди. Питър се усмихваше, гледаше сладкото залязващо слънце, красивата Александра, малката Жаки и си мислеше, че сигурно е щастливец.
След около час всички се обърнаха след красивата двойка, която влезе в черно ферари, жената спокойно и внимателно изкара колата, огледа се да няма някое дете и потегли.
Прибраха се в къщи – преди две години Питър купи цял етаж от блока срещу бившата Музикална Гимназия, ремонтираха го и сега апартамента беше целият обграден с тераса, голям и удобен, подреден с много вкус, беше се превърнал в една от почивните къщи на семейство Питър, Александра и Жаклин Джаксън. Александра изкъпа Жаки, изсуши косичката й и я облече за излизане. Питър беше готов и само я погледна въпросително:
- Нали говорихме да ходим при родителите ти?
- Пит, чувствам се уморена, моля те вървете с Жаки, искам да почина, вие няма да се бавите, само измери на майка кръвното и след малко си елате.
Той я погледна изпитателно, но не каза нищо.
- Жаки да превеждаш на баща си ,чу ли?
- Чух, ти си почивай мамо, може ли после да отидем на оная хубавата пица?
- Добре, ако татко е съгласен.
- Ще е съгласен, нали тати?
Пит се наведе, целуна жена си, хвана малката ръчичка на Жаки и тръгнаха.
Александра напълни ваната и с нетърпение се отпусна в благоуханната вода. Дълго стоя със затворени очи. Алекс, Питър, Ема, Момчил, Жаки…
- Боже… - простена тихо – дай ми сили!
Излезе от ваната загърна се с халата си и чу звън на вратата. Помисли, че Питър е забравил нещо. Отвори спокойно и занемя - Алекс. Стоеше пред нея, гледаше я настойчиво и мълчеше.
’’ Пак мълчи, както винаги’’ – леко се раздразни тя.
- Какво искаш ? – беше леко груба
- Само да те видя за малко?
- Нямам какво да ти кажа – опита да затвори вратата, но той я спря.
- Алекс, моля те, дай ми само половин час, нищо повече не искам, моля те!
Тя мълчаливо го покани с жест, изведе го на терасата, покани го да седне, едва изрече :
- Да се облека - и изчезна.
Александър обиколи цялата тераса, погледна към училището им, към блока, в който някога бяха живели заедно, надникна в големия хол и се възхити на лукса. Седна на белия роял и засвири едно от любимите Ноктюрни на Алекс. ’’Да, чудесен инструмент!’’ помисли си той. Тя се забави, Александър започна да разглежда снимките й – как свири на пиано, ръцете й, тук е самотна и тъжна, малкото момиченце, този мъж с нея, тримата… тя така и не се появяваше, той се напрегна, започна да си гледа нервно часовника, излезе на терасата и запали цигара.
А тя стоеше в спалнята си безмълвна и скована от ужас . ’’ Не мога, не мога да го преодолея, не искам това отново, Пит, къде си, ела ,ела при мен, трябва да ми помогнеш!’’ – мислите се блъскаха като заблудени птичета в клетката на нараненото й сърце. Наплиска си лицето, въздъхна дълбоко, спомни си месеците на възстановяване в клиниката на Питър и многобройните им разговори и като се опитваше да се пребори със себе си, нахлу набързо дънките и едно потниче, оправи косата си с ръце и излезе. Тръгна с чувството,че отива на война със себе си.
- Какво ще пиеш? – попита тя отивайки към хола.
- Знаеш какво – отговори й той простичко.
- Искаш ли кафе?
- Може.
Тя отиде в кухнята, включи машината – дълго кафе, както той го пиеше, взема уискито, лед, кока-кола и поднесе на масата всичко.
- А, пепелник, забравих, момент.
Донесе пепелник, извади и своите цигари и седна.
- Моля те, ела ми кажи за снимките – много са хубави,къде си тук?
Тя стана и с леко отегчение отиде в хола.
- Това е афиш от първият ми концерт.
- А, тази? Много си тъжна тук?
- Тук ме изписваха от болницата.
- Ти си лежала в болница?!
- Няма значение, хайде ако обичаш, не разполагам с много време.
- Моля те, моля те, а тази каква е?
- Питър обича да ме гледа като свиря, тук Жаки ме е снимала – тя се поусмихна.
- Ръцете ти ?
- Да, нещо лошо ли има?
- Не, просто … питам… и сега свириш?
Тя кимна с глава.
- Друго?
- Ти да не си дошъл да ме разпитваш за живота ми?
- Все пак… бяхме женени повече от двайсет години…
- Имам камерен състав, звукозаписно студио, правим компакт-дискове , продават се, нещо такова.
Той подсвирна с уста.
- Ти наистина си успяла!
Тя тръгна към терасата, той я последва. Не й се коментираше нищо, пък и какво го засягаше този егоцентричен Алекс, който взема най-хубавите години от живота й. Е, тя пак започна отначало, но никога няма да забрави през какво премина, дългото лечение, после още година при психоаналитик, ученето на английски, тъй търпеливият и спокоен Питър, денят, в който му каза, че ще имат дете, неговата радост… Това си е нейния живот - без Алекс, той беше погребан, а сега възкръснал от нищото обърква сърцето й, мислите й. Тя се ядоса на себе си.
Най - после и Александър дойде и седна. Отпи от уискито, запали цигара. Мълчаха, той я гледаше и не можеше да разбере как така стана тогава, защо я напусна, та тя беше толкова красива, като зора над необятно море. Само преди обичаше да приказва, да споделя, а сега мълчеше някак безучастна и студена.
- Как си?
- Добре.
- Виждам, че си успяла.
Тя не отговори нищо.
- Защо Момчил не ми се обажда, нито Ема - все пак са наши деца?
- Питай тях, защо питаш мен? – с нотка на заядливост отвърна тя. Сипа си чаша минерална вода и отпи бавно на глътки.
- Алекс , помниш ли , тук отсреща беше прозорецът на моята класна стая и аз те гледах всеки ден, ти беше на прозореца, дъжда валеше, помниш ли?
Тя мълчеше.
- Какво искаш? Защо си дошъл? Изминаха десет години откакто ме изостави в Америка, сега какво ? Видях те днес, пак си с нея…
- Не съм! Тя ме помоли да ги закарам със сина й на басейн, че не може да кара колата.
- Така ли? Едно време все тя шофираше, нали…
- Не я ли видя – има сериозни проблеми със ставите, страхува се, че може да изпусне волана.
- Ти болногледачка ли си станал?
- Алекс, моя сладка Алекс, не ми говори така, моля те, наистина… Само за теб и децата мисля и нямаше да пусна Момчил при теб, но тук толкова трудно се оцелява, нямах избор.
- А защо си тръгна тогава? Дори не ми се обади…
- Не знам, изплаших се, нямаше да се справя, а ти можеш, ти си силна, разбираш ли?
- Не – кратко отговори тя.
- Станала си толкова красива! Това момиченце твое ли е?
- Ти как мислиш?
- Не знам, имаме си две деца, какво ли да мисля…
- Мое и на Питър.
Той поклати глава.
- Сладка е като теб.
Тя помълча още малко, доизпуши цигарата си и стана:
- Това ли беше всичко? Аз нямам въпроси към теб, моля да си тръгнеш!
- Не почакай, само още малко, моля те, поне да те погледам. Толкова си се променила, караш вече кола, кой знае какви други неща си научила в Америка.
- Виж, ако очакваш да ти разказвам тъжната си история, след като ти така позорно избяга - няма да стане. Аз съм добре, имам прекрасен мъж до себе си, сладката ни дъщеря Жаклин, Ема работи, Момчил завършва специализация музикален мениджмънт, работи в Бостън Симфони, има приятелка – Сара, челистка, обичат се, живеят заедно. Това е, сега всичко знаеш, хайде ако обичаш напусни!
- Скъпа – той се опита да я прегърне, но тя се отдръпна рязко и го отблъсна – помниш ли в гимназията как всички ни казваха – Алекс и Алекс? Помниш ли? Беше прекрасно! Как те любех всяка нощ, ето там - отсреща,когато живеехме при вашите. Не може да си забравила всичко това, не може този Питър да е по-добър от мен! – той повиши тон.
- По-добър е! И то много много по-добър !
- Но как? Нали аз бях най-добрият и никога, никога нямаше да ме изоставиш? – той я погледна объркано.
- Мисля,че ти ме изостави, без право на избор. Както и да е, това е минало.
Главата му изведнъж някак клюмна като безжизнена, отчаянието го обзе. Тя гледаше безпристрастно със сухи очи, дори се учуди на себе си, че е толкова спокойна, като че ли сега чак осъзна, че за нея няма вече Александър – той е минало, купчинка пепел в душата й. Тръгна бавно към вратата, отвори я и каза полугласно :
- Лека нощ!
Той излезе, обърна се към нея:
- Как се казва дъщеря ти?
- Жаклин-Александра Питър Смит.
- На мен ли си я нарекла?
- Не. Питър искаше да носи моето име.
- Ще кажеш ли на Ема и Момчил да ми се обаждат?
- Ще им кажа. Сбогом!
- Моля те да се видим пак, много те моля?
- Не…
Тя остави тежката врата сама да се затвори.
Отиде на терасата, прибра всичко, пусна съдомиялната машина и се обади на Питър:
- Какво става, защо се бавите? Ще ходим ли на пица?
Чу смях и радостните възгласи на Жаки, усмихна се :
- Идваме, Лекси, приготвяй се, Жаки е във вихъра си – половината дума на английски, половината на български - нито вашите я разбират, нито аз, ето чуй я!
- Мамиии , готова ли си да тръгваме за пицата? Баба ми даде тук да ям български бургер – тя избухна в смях – ама не е същото, хайде, тате, да тръгваме, не разбираш ли, страх я е без нас?
- Чу ли ?
- Чуух, много е сладка, чакам ви Пит!
Късно през нощта Алекс лежеше в прегръдките му, гледаше тавана и мислеше … може би Жаки е права – толкова се страхуваше да е без тях.