автор: mamontovo_dyrvo

Когато пролетта победи зимата, топлите слънчеви лъчи започват гальовно да се усукват около лицето ти, сякаш лек морски бриз гали нежно бузите ти. Зеленото около теб става все повече и повече и изпълва гърдите ти с една силна, пролетна жажда за нов живот. Пролет е. Прекрасно е.
На спирката на седемдесет и седем няколко човека търпеливо очакваха акостирането на автобуса, който вече им намигаше със светналите си очи откъм гарата. Те се радваха на слънцето, което беше закачило белите топчета по спиреите, пръснати безразборно по свежата зелена трева. Прекрасните теменужки, засадени от нечии сръчни ръце, разливаха меката топлина на май из жилите на чакащите. Но най-пролетното нещо на спирката беше една двойка млади хора, притиснати един към друг. Тя – руса, с прекрасни гълъбови очи и красива усмивка, той – висок, с дълга коса и червена лента на главата с надпис „ Правете любов, а не война”, девизът на хипитата от шейсетте, за които и родителите му смътно си спомняха. Девиз, който звучеше по скоро като „Правете пролет”. Двамата се гледаха щастливо, шепнеха си нещо, само тяхно си, разменяха си по някоя и друга мимолетна целувка и не забелязваха нищо около себе си.
Въздишката на спрелия автобус ги сепна, те се раздалечиха един от друг, като само ръцете им не се пускаха, след това и те спряха да се докосват. Хората се бяха качили, пълната шофьорка търпеливо изчака последната им целувка и затвори вратите.
- И право на лекции, до довечарааа – подвикна момичето, а момчето развяваше дългите си черни коси, докато тичаше опряло ръцете си на стъклото на автобуса, там където отвътре бяха нейните.
- До довечера – четеше се и по неговите устни..
После момичето се залепи за задното стъкло и дълго му маха, без да забележи мъжкараната на задната седалка, намръщена и замислена. После премина по пътеката покрай облечените в шарени тениски и дънки ромчета, които оживено се възхищаваха на някаква Преслава. Седна отляво, където слънцето грееше директно в стъклото. Но тя не го забелязваше, защото явно мислите и я отнасяха към онова „довечера”, в което двамата се бяха врекли преди малко.
Беше около десет сутринта. Автобусът не беше пълен. Повечето пътници бяха насядали отляво, в сенчестата му страна – и майката със синята количка, в която един сладък бузанчо си пееше неразбираемата за никого песничка, и трите тетки, с пъстри блузи, които обсъждаха промоциите в близкия хипермаркет, и двойката, явно пристигнала от някъде, с ярко жълтите си пътни чанти. На входа стоеше някакъв добродушен чичка, със смешен кариран каскет, изправил се и напълно пренебргнал многото примамливо пустеещи места.
Зад момичето беше седнал един млад ром, много мургав, с бяла риза с много джобове, дебел златен ланец и масивен часовник в цвета на ланеца. Белозъбата усмивка на лицето му издаваше доброто му настроение.
„Радио Едно”, което предпочиташе „дамата с кормилото”, лееше пролетните трели на българската любимка Маргарита Хранова и хармонираше с шаренията в автобуса, който се хлъзгаше като глисер по прясно асфалтирания булевард.
Спокойствие лъхаше от всичко. Даже чичката се отегчи да стои прав, реши да поседне и се запъти назад. Прояви много добър вкус, защото явно избираше място близо до вглъбената и красива девойка, вперила невиждащ поглед в стъклото.
Изведнъж се чу се някаво изщаракване и идилията беше нарушена от един грачещ дует:
- Моля билети и карти за проверка!
Чичката, в очите на който се бяха появили кой знае от къде едни студени злобни пламъчета извади един апарат за таксуване на карти. Нему принадлежеше втория, пискливия глас от дуета. Басовата партия се изпълняваше от намръщената мъжкарана от последната седалка. Това и отиваше много, заради неепилираните мустачки под носа и.
Момичето трепна, откъсна поглед от стъклото и погледна неразбиращо.
- Не ме гледай така, госпожичке, ами си дай билета или картата за проверка – изсъска мустакатата.
- Давай, давай, не се туткай, на работа сме, време няма, давай – заприглася и злобарят.
- Аз...аз нямам...т. е ...имам , но забравих да го перфорирам – изчервено до уши, момичето им подаде девствения си билет – замислила се бях и забравих. Ето...
- Забрави, а? А не забрави да се целуваш пред всички? Ама билета забрави – забоботи жената – глобата е двадесет лева, там пише – и ярко червеният нокът на дебелия и пръст отривисто посочи табелата с наредбата, закачена на стъклото зад водача. Чичката извади кочан с билети за глоба и ехидно заяви:
- Прибери си билета, сега ще получиш един луксозен, от двайс’ лева!
Девойката бръкна в чантичката си, извади едно мънистено портмоне, отвори го почервеня още повече и промълви:
- Имам...девет лева и четири, не шест стотинки...нямам други...
- Ааааа, да ги нямаме такива, всички „нямам, та нямам”. Слизай от автобуса, ще извикаме полиция – и мъжкараната я хвана за ръката и я задърпа.
- Алооо, вие двамата, тарикатите. Я се разкарайте бе! Мадамата е с мене! – като гръм от ясно небе от задната седалка се чу гласът на циганина с бялата усмивка – к’во сте я задърпали такива бе. Ареее, друм от тука!
Тандемът контрольори подскочи като ужилен и някак се смали пред изправилата се едра фигура.
- К’во се месиш къдет’ не ти е работата, я си глей пътя!
- Това ми е гаджето бе, еееееййй! Кажи им бе, маце! Глей к’ва ми е готина! Тя русичка, аз съм черен. Бело и черно си отиват многооо! – нижеше с цигански акцент мургавият рицар.
- К’во гадже, бе, то отиде на лекции, я се разкарай, че...
- Това беше брато и, кажи им бе маце...
Момичето стоеше онемяло, вдървено и червено като засрамена малина. Погледът му трескаво се местеше от двамата дебили към циганина и обратно. Езикът му не го слушаше въобще.
- Като е с тебе, дай билетите, да ги видим – просъска контрольорката с всичката злоба в себе си.
- На ти ги ма – и рома и подаде два чисто нови билета, в светложълтия цвят на теменужения бордюр, покрай който се движеше автобуса. Билетите бяха надлежно продупчени.
Шифърът на Леонардо съвпадна, двамата хлъцнаха, почервеняха, какво ти, станаха си направо морави и без да проверяват никого повече се изсулиха като пепелянки на спирката, където междувременно автобусът беше спрял.
Ухилен, циганинът седна свойски до вцепененото момиче.
- Мно’ооо си готина , да знаеш от мен – като я гледаше с възхитен поглед каза мургавият – мно’ооо! Блазе му на твоичкият.
Момичето, току що измъкнало се прегръдката на контрольорския трън, усети по себе си бодлите на глога.
- Мене ми редат Чипето – подаде ръка спасителят – от Факултето съм, нали знаеш къде е.
- Знам. Венка – едвам промълви красавицата и нежната и ръчичка потъна в оромната му длан.
Той задържа ръката и дълго. Пусна я с нежелание, погледна дълбоко в гълъбовите и очи, после рязко се изправи и и подаде скъсаните билети:
- Земи ги, аз сли’ам. Да не се качи некой друг дзвер...
- От къде...От къде и за мен билет... – малко поуспокоено попита момичето – ти си сам...
- Абе, да ти ка’ем ... не знам и аз що, ама днеска си купих от будката. Майната му, че ги купих, ама си и дупчих билето ... За първи път у живото си.. Дупчих, па после видех, че съм дупчил два. Сбъркал съм.. Аре! Чао! Па некой път че черпиш по едно кафе. По окомуш требе, еееййй! Горе главата! Ако ти тре’ам, у Фалкутето съм, питай за Чипето, ‘секи ме знае!
Когато вратата изсъска, циганинът пъргаво скочи на тротоара.
Девойката му помаха с ръка, сто каратовата му усмивка блесна ослепително, нахлу в автобуса, засили ефекта на пролетното слънце, „Радио Едно” посипа пътниците с ябълковия цвят на Елзетката, а бялата риза на пролетния човек се изгуби из жълтите цветчета на цъфналите храсти.