автор: dobilz

"когато не можеш да полетиш сама,
намери човек, с когото да го направиш"

Уморен беше кацнал на дъното
и там ме видя - пълзяща и ровеща,
в дребни грижи и мисли дребни затънала,
окайваща себе си, молеща.

Уморен бе, но разказа ми приказка
за белите облаци горе, за вятъра,
за звездите отблизо, отразени в зениците,
за крилете на Джонатан чайката.

За жената, която си срещал там някога,
за черната кожа и очи омагьосващи,
за порива волно да лети срещу вятъра,
за трапчинката, малка магьосница.

Как на мен поразително тя е приличала
и очите ми, макар и сини са същите,
"Кой свали черната кожа?" попита,
и "Защо не се бориш, а бавно затъваш?"

"Сега се качи на крилете ми, мила,
макар уморен, ще ти покажа какво си загубила,
после всичко е в теб - ако искаш - търси я,
ако искаш при нас да се върнеш - ще можеш".