автор: typa

Посвещава се на бай Танаси

Мила моя, дай ми календарче
да фиксирам тая свидна дата,
дето сам заведох те на барче,
а след туй те бутнах на кревата.

Дай ми и вълшебно огледало
любопитно в него да погледна,
да открия буйното начало.
И накрая тръпката последна.

Спомняш ли си как във оня тайник
с интерес се гледахме двамина.
Аз приличах на монголски чайник,
А пък ти – на пламнала къпина.

И на двама беше ни първица,
но не бяхме сухи лицемери,
и от забранената полица
грабехме каквото се намери.

То не бе любов, не беше чудо.
То не бяха палави ръчички.
То не бе борба, не беше джудо,
то не беше слалом на вратички.

То не беше страстна тренировка.
То не бяха сгушени крачета.
То не бе гимнастика неловка.
То не бяха хвръкнали очета.

Тъй нощта изтече и се съмна.
Бяхме като смачкани лимони.
Но от стаичката полутъмна
излетяхме горди шампиони.

Помня, че от този миг нататък
срещахме се често без причина.
Но нали животът си е кратък,
спортната ни тръпка попремина.

Ех, че спомени от славно време!
Спомените са като колаче.
Отстрани сусаменото семе,
по средата – гега под калпаче!

Бяхме млади, бяхме септемврийци.
Всеки ден забивахме къпини.
А сега сме като олимпийци –
по веднъж на няколко години.