Разбрах на края на тъгата,
когато тя дори издъхва,
че тази яма, през която
поемаш пътя си към пъкъла,
не се намира сред могили
и низини. А във душата.
И там, рогата си забили,
и омотали я с опашка,
пируват мършавите дяволи
на недохранените чувства;
на ненапълното отдаване.
Но от душата се отлюспват
и по-дълбоки прегрешения
пред недокоснатата обич -
виня и теб. От угризения
потъвам в адските огньове.
Оставяш ме на произвола
на собствените ми терзания...
И слизам още по-надолу
през незарасналите рани.
Но естеството следва плана си.
И аз - полуумрял - щастлив съм
сред накаляващите пламъци,
че любовта към теб пречиствам.