автор: mariq-desislava

...а те дописвах с хиляди полудели атоми
вместо с камъни да се убия,
луните дебнех - сухи като оброчища
или като изкоренена природа,
затрита от тъничките човешки плещи

зад мен няма тълпи -
сателити на кухо доверие
има само бури, които проникват в мен, в теб
свалят от нас дори голотата ни
неприсъща на разума,
утолила дребнавостта ни до степен да не ни впечатлява
гръмовното делнично безумие

стой до мен когато тревите отлитат, а птиците започнат
да избуяват от земята
не, не е дошъл краят световен,
просто мъничко изкривихме пространството
и заселихме всичко с антиматерия,
а времето отскочи в друга сфера и престанахме да го отмерваме
ударите на сърцето са достатъчен часовник


кой ли не ни мачка с грубите ботуши на неверието,
но да живееш е най-висша форма на поезия
(да ми простят поетите)
не мога да дишам подредено в строфи или петолиния
всяко систематизиране унищожава страстта,
буйния порив да свалиш гротескната маска
и да покажеш лицето си треперещо,
бунтарско
имаш ли силата да го понесеш
имаш ли смелостта да се отречеш поне веднъж от себе си
дори когато вълците на съмнението изгризват душата ти
до самия предел на болката
болка ли?
болката не съществува
само рецепторите за нея мъждукат
ние сме свободни и без това - изчезващ вид
хомо аморис*

не сме сложно устроени, а усложняваме всичко
дори и тези прости думи без ритъм и смисъл,
които хвърлям нагло в очите на слънцето
мога само плодовете на гнева ви да събирам
и себе си да бъда
с теб


_________________
homo amoris (лат.) – обичащ човек