автор: PetarPJ

Морето ме тегли в самотна прегръдка,
луната протяга към мене лъчи,
вълните ме удрят и глътка след глътка
ми въздух не стига в гърди.

Нейде в небето проблесват звездите
как фар за пострадал моряк,
и нейде във тях ми угасват мечтите,
и поглед потъва ми в мрак.

Сън ли сънувам, умрял ли съм вече,
не зная, но ти си пред мен –
ръце си протягам, а ти си далече
в зората на следния ден.

Скри се луната, мракът проблясна
и пак ме повлече морето,
течение мъртво с посока неясна
бясно ме фрасна в лицето.

Останал без сили, надолу потъвам,
надолу, надолу към вечния мрак,
с надежда към тебе ръка си изпъвам,
стъпил във ада с единия крак.

Едничка надежда остана ми в тебе,
мой ангел от бели мечти,
ти си ми лек и песен за време,
в което и мракът блести.