автор: kamik

Ти, която умираш последна, умри най-накрая!
Докога ще те чакам с агонии да ме подвеждаш.
Покрай твоите смърти отложих и ада, и рая.
И една дъщеря неродена нарекох Надежда.

Припознавах я после в очите на чужди момичета.
И така се улисах във очите им да се вглеждам,
че когато смъртта ми дойде и ми каза „Обичам те!”,
аз не я разпознах. И я кръстих и нея Надежда.

И сега заблуждавам живота, че още ме има.
И прахосвам нахалост чужда обич, и въздух, и време.
Ти, която се правиш на пролет, а си в костите – зима,
постъпи по човешки и вземи, че умри преди мене.