автор: iszaard

На Erka

Много мъдри хора са живели на този свят. Много истини са казали. Всеки ден се препъваме в тях и това е точната дума – спъваме се.
Когато твърдя, че всеки Учител се е изгубил в своята претенция да научи другите (защото е факт, независимо дали ни харесва или не и колко съвършен ни се ще да бъде човекът, на чиято мъдрост се уповаваме), имам предвид следното:
Човешкият ум е склонен да синтезира, защото синтезът улеснява възприемането. Най-предпочитани са готовите истини, затова всички се стичат при мъдреците. Макар помощта на последните да е наистина безценна, тя има един малък, но съществен недостатък. Трябва ученикът да се откаже от нея, да преодолее учителя си, за да постигне същността. Иначе остава като подпрян на патерици, вместо да полети. Иначе никога няма да се превърне в истински мъдрец, нещото, заради което всъщност е избрал учителя си.
Когато на света са идвали големи мъдреци, пророци, месии, те несъмнено са дали готови истини и затова са разпознавани като Учители. Но да си представим за миг, че в огромното си желание да дадат една истина, те са я скрили много добре от останалите. Защо? Защото нейната „готовост”, ограничаването и в думи, представлява силно изкушение тя да бъде възприета буквално, формално, без да се търси изживяване, асимилиране, преобразуване, т.е. без да се премине по пътя към мъдростта, който е самата и същина, без този път тя е една фикция.
Всеки мъдрец е една икона, на която се покланяме. Но е казано да не си правим идоли. Оказва се обаче, че точно така постъпваме и няма как да избегнем този резултат, ако не отречем мъдреца, който ни е посочил пътя към мъдростта. Докато не го отречем, гледаме него, а не онова, което ни е показал – пръстта му, а не луната.
Когато един Учител ни посочи истината, ние запомняме него, а не истината, която толкова е искал да узнаем. Тъжно е, но в крайна сметка се получава точно това.
От две хиляди години светът почита Христос, но колко от нас станаха Христос?! Трябва ли да вярваме, че Исус е искал точно него да почитаме? Ако е така, ще излезе че се е провъзгласил за земен цар, което е безкрайно далеч от истината. Защото ние хората, с нашите църкви, които се роят в някаква геометрична прогресия, все в неговото име, не постигаме нищо друго, освен да се крием зад този образ, зад тази икона, т.е. превръщаме се в идолопоклонници.
Тогава как може да бъде изнесена една истина, без нейното изнасяне да поднася подобно изкушение? Какво прави Бог, Абсолюта? Той е навсякъде и никъде. Ние сме тези, които му даваме имена и образи, за да си го обясним. Отново синтезираме. Защото имената са всъщност качества, които приписваме на иначе неназовимото. Всеки образ изключва останалите. Той е единица мярка, отделен свят. А отделността, както ни е добре известно, представя едно отграничаване и ограничаване на Цялото.
Не е моя идеята, че най-дълбоките Учители на човечеството нямат имена. Не знаем кога са живели. Те са успели да изчезнат в Абсолюта, да се разширят до Нищо. Колкото по-силно чувстваме призрачността, безплътността седяща зад една философска идея, липсата на всякакво земно лице, образ, от чиято уста са излезли дадени думи, толкова по-задълбочено вникваме в самите думи, а и отвъд тях, защото друго просто не ни остава.
В стремежа си да се докоснем, при това и от любопитство, до скрития, на когото дължим една мъдрост, ние действително навлизаме в Скритото. Иначе оставаме отвън.
Изчезването, разтварянето в Нищото е следствие от един процес на разширяване към Безкрайността. Колкото по-голям обем на съзнанието има едно същество, колкото по-ясно изживява живота на другите, толкова повече се скрива, за да изчезне, за да се разтвори, за да се превърне в Абсолют. Някои посочват като път към това саможертвата, отказа от его и са съвсем прави, но е добре да се има предвид, че не става въпрос за смаляване до един атом, например, а за разливане в другостта, без разлика дали става въпрос за човеци, животни, растения, скали, звезди, планети, антиматерия и всичко, за което се сетим или не се сетим, т.е. за всичко, което вече сме назовали и за онова, което още не сме.
Претенцията на Учителите, в смисъла на воля и намерение да се изнесе Истина, което в същността си е един прекрасен стремеж, в никой случай не може да се приравнява с обичайната човешка надменност и самомнение, макар коренът да е един и същ. Тук става въпрос за количествена, а не за качествена разлика, имаща точно отношение към обясненото необходимо разширение на съзнанието. Само излизайки извън себе си, за да живее в другите и за другите, човек започва да преодолява егоизма си и точно в това се крие нещото, което толкова желаем – Спасение, Безсмъртие. Защото как може да бъде преходно, как може да изчезне едно същество, което живее чрез всичко останало, чиято душа обема цялото Мироздание?! Всеки дъх, всяка пулсация е негов живот. Макар да е изчезнало като отделност, то е придобило най-истинския живот – Вечността.