Между земята от думи и несподеленото -
чезне каквото сме някога взели и дали.
Няма значение – аз ли се роня във времето,
то ли се сипе на ситни и меки парцали,
и задушава в покоя си бял самотата ни –
тъжна представа за нещо различно от време.
Беше предвестник на нещо. На нещо бе пратеник.
Не разгадахме обаче очите и неми.
Днешният миг е тъгата на всички отминали,
както и плахо протягане в недостижимото.
Всички събития бяха донейде насилени –
ако естественост имаше в нас, ни я взимаха.
Чезне каквото сме някога даже и нямали.
Само зовът ми към твоята сянка е вечен.
Аз ли валя, или времето, с меки парцали...
Няма значение. Ти си безкрайно далече.