Скърца трафикът на колела. В хроничен ремонт е шосето.
На първа мравешка скорост пълзят моторно превозните средства.
Дъхти пролетта на бензин и треви. И както при Шолохов - Дон,
лениво бълбукат по прашно корито автобус и кола, и камион...
Виждам старец с бели коси, тръгнал на стоп покрай пътя.
Мисля, напредъкът днес не върви, дай да си взема спътник.
Спирам и качвам добрия човек, а той ме брои за другарче.
Затраква устата му като картеч и ме превръща в канарче.
Съдбата му била проста, незлостна. Той искал да иде до центъра,
но все се въртял в кръга омагьосан на околовръстната лента.
Мечтаел да види града и отвътре. Да стъпи на жълтата Главна.
Да види фонтана - скокливия гъдел на хорската гордост и слава.
Да види и двете маски на театъра. Пред храма глава да поклати.
Да погали с неуки очи Алма Матер. Да намери в парка приятел.
Но пътните знаци били като гроб. Посоката те не показвали.
Мечтата полека се свила на топка. Мечта - неразумна и празна...
Тогава разбрал, че най-точният център е точно където си ти.
Защо ти е онзи измамен фетиш? Около тебе светът се върти!
След пълен кръг и ние, о, Боже, се връщаме в първия стих...
Човекът, открил Гледната Точка, си тръгва и казва: "мерси".
И повече нищо не дразни очите ми. Там нека си псува безкраят.
Потеглям по пътя сакралeн и чист, и знам, че е пътят към Рая.
Само неясна мисъл ме гложди: старикът ми каза "мерси",
а аз замълчах, вместо да скоча и в нозете Му да коленича...