Като изпуснат златен пръстен
пада слънцето зад хълма.
Денят захвърля своя ключ
под хоризонта и си тръгва.
Подострени до кръв звезди
задават ледени въпроси,
а цялата световна милост
милостиня проси.
И разумът ми е оплетен
във галактични катаклизми.
Междупланетен вехтошар
събира празните ми мисли.
А всъщност, искам по земята,
подобно на Марсел Марсо,
да се затичам срещу вятъра
към светлото полукълбо,
където ти си с моя пръстен,
а всеки ден е бял и ясен,
където е отворена вратата,
а ключът е ръждясал,
където в слънчевите две ръце
гори червена книга,
а аз съм от изчезнал вид
и само дъх небе ми стига.