автор: dar4e_to

Живея дълго време със тъга.
И от тъгата много дни се храня.
Сбогувах се със хора, с чудеса...
И с вярата, че имало да стане.

Сбогувах се без глас. Не се разбра.
Не ми помаха никой. Не заплаках.
Сбогуваш се с душата. Без слова.
Без никакви сълзи. Те са за мрака,

когато от сърцето ти кънти
безмилостният рев на самотата.
Тогава няма пътища. Плачи
тогава! Разплачи и небесата!

Аз знам как плаче не едно небе.
Аз знам как падат сълзите небесни.
Плющят като въже. Съвсем. И не,
когато падат в къща на обесен.

Тогава падат като сноп ками.
И не е чудо – пръска се сърцето
след следващото „Сбогом”. Но сами
след всяко бесим с лекота небето.