автор: samotnik

Все още не вали. Кани се от изгрев слънце, но някак се колебае. То пък и един изгрев – забулен в ниски облаци, ветровит, без слънце. Само от тъмно стана светло.
Вятърът се пързаля по земята, леко, без усилие. Не е силен, но за сметка на това влиза навсякъде. Пъха се под яката, навира се под полите на якето, ама не е палав, а злобен. Драска и щипе, където докопа.
Нослето на момиченцето вече е зачервено, черните въгленчета в очичките му са се насълзили, ама не защото е тъжно, а защото вятърът влиза в тях и някак си го карат да плаче. Никак не му се плаче, защото отива на детската градина. Много му харесва там, има си приятелки, две от горното село и три от долното. Е, тя Цвети ще ходи в града да живее, ама чак пролетта и още са приятелки.
Чака търпеливо, защото мама каза, че е още малка за да ходи сама до градината.
Коремчето му къркори и то се усмихва, защото звукът му се струва забавен. Още отдавна мама му каза, че закуската в детската градина е по-вкусна и затова там ще закусва. Ами да, мама знае всичко - кифли, рогчета, а понякога дори милинки им дават. Най-много много обича милинките, едни такива хем соленички, хем сладки. Вкъщи мама не приготвя закуска, защото е много заета. Важно е да си зает. Когато порасне и тя ще е заета. Е, дават им мляко, хич не е хубаво, ама го изпива докрай всеки път, защото е послушна. Госпожата много я харесва и винаги я хвали. И то я обича, ама не колкото мама, де. Мама обича най-много. И батко. Него също много го обича. Понякога, ако не може да си изяде цялата закуска госпожата му я завива в салфетка за да си я занесе в къщи. Даже по някой път и буркан с обяд му дава да занесе на мама. Така му казва – буркан с обяд. Обаче закуската в салфетката е за батко.
Вдига очи и гледа как мама загръща батко с шал и му говори:
- Да внимавате, мама, все по края на пътя да вървите, че някои карат като луди, да не ви ударят. И се дръжте за ръце, да не се пуснете.
Тя все така говори, всяка сутрин.
Вижда, че вятърът е влизал и в нейните очи, защото и те са насълзени. В очите на мама често влиза вятър, ама понякога и прах. Или малко боклуче, когато се насълзяват повече.
Ръцете и шарят около врата на батко и подпъхват краищата на шала в якето.
Така трябва, за да не изстиваш, когато духа вятър. Батко и каза така и тя го запомни. Той знае, защото и той е бил малък един път. Ама не помни дали е ходил в същата градина. Той знае много неща, дори приказки знае. Докато вървят надолу към градината, той и разказва разни интересни неща. Понякога не го разбира, но пък и е приятно да го слуша. Пътят до градината е дълъг - от горното село, чак до долното. Веднъж чу мама да казва, че бил два километра и половина. Какво ли е два километра и половина?
Сега е студено и понякога вали дъжд, обаче през лятото е приятно, защото покрай пътя има ниви и по тях понякога крачат щъркели. Батко и не обръща внимание на щъркелите, само я стиска за ръката и така вървят по пътя. Е, по края му, нали мама все това им повтаря – да вървят все по края, защото някои карат като луди. Ами ако са луди могат ли да карат кола? Ще пита батко, докато вървят. Той знае всичко и ще и каже, докато я води до градината. Тя е още малка да ходи сама и батко и я води. Много е горда с батко си, никое друго момиченце няма батко, който да го води до градината чак от горното село.
Русо кичурче коса, стиснато от вятъра, се завърта покрай лицето и, измъкнало се е изпод връзките на шапката. Момиченцето го връща на мястото му с тънко пръстче и отново си слага ръкавиците.
Мама вече е приготвила батко и всеки момент ще тръгнат.
- Яни – пита той, - къде си?
Ръката му шари из въздуха наоколо, търсейки нейната.
- Тук – отговаря Яна и протяга ръчичка към неговата.
Усеща как пръстите му се свиват през дебелата вълна около нейните и вече са готови да тръгват. Само батко да си вземе белия бастун.
Готово.
Прави крачка напред и батко и тръгва след нея, за да я заведе до градината.
Зад тях вятърът влиза в очите на мама.