автор: severianin

...Едно обаче зная с положителност –
от тука просто няма път “нататък”!
И не защото с пагубна стремителност
асфалтът просто скача във водата
в един последен акт на отчаяние –
да се удави в дунавската влага...
Шосетата не дават показания,
шосетата не могат да избягат –
обречени са вечно да пресичат
села като това – безлюдни, неми
- пустеещ свят, отдавна вече ничий,
със мъртви къщи в мъртво вълче време.

И само в лунни нощи покрай къщите
чакалите като деца ридаят
и кучетата стръвно им отвръщат.
И пак е тихо, сякаш сме след края.
Тук-там белеят каменни огради,
тук-там кокетна вила се изправя...
Не подмладяване – каква ти младост! –
мъртвилото контрастът подчертава.
Онези, дето тука са родени,
които зад оградите надничат,
не виждат нищо. Странно заслепение
от глупост, навици и безразличие.

Тук само уморени се събират
да се лекуват с тишината бистра –
една ракия сутрин, мента с бира,
две думи с тоя, с оня две-три мисли...
А вечер в осем лягат и заспиват,
в душата скрили спомена за младост.
Кой тука ми говори за красиво? –
тук в спомените скърцат дървояди.
Разсъмване. Ракия. Мента с бира.
Спокойно, тихо – сякаш си във рая.
О, Боже Господи, дали разбират,
че вече са дори оттатък края?

И още ден, и още нощ мъчителна,
додето горе сипне се зората...
Едно обаче зная с положителност –
от тука просто няма път “нататък”!