автор: Albatros

За това, че живея, аз нямам ни капка вина.
И дали да ме има, мама даже и мен не попита.
И защото е ясно – накъдето да тръгна – стена! –
ми остава да счупя главата си тежка в гранита.

Да съм тартор на бунта в коптора – за луди приют.
Пандизчията, който проклина живота си дълъг.
Да съм сто килограма изсъхнал на припек барут.
Или шепа надежди, избухнали в писък на гълъб.

И понеже не съм се родил да умра слугинаж,
свободата пред мене повдига невиждана летва.
И засилвам се аз като бик срещу яркия плащ,
който вее ехидно срещу ми съдбата несретна.

И понеже животът не ме ръсна с чимширен букет,
аз за всичките болки на света се усетих виновен.
Ей това му е гадното човекът да стане поет! –
вечно пие вината с мезе от строшени окови.

Свободата – мравуняче, плъпнало откъм гърба.
Свободата – надежди, избухнали в писък на гълъб...
Благославям я тази моя зла, пандизчийска съдба –
в арестуваното ми тяло да ми щрака свободен акълът!