автор: YOLANTA

Ведра светла сутрин се прозява отвън. Часът е девет и половина, денят е събота – любимият ми ден. И ден на поредния ми кулинарен триумф.
Подготвям психически моята половинка, че ще изпека козунаците, ще боядисаме яйцата и чак тогава ще потеглим за вилата, където вече са се събрали всички останали роднини. Ще се представя достойно, с домашен козунак, а не с някакъв дунапрен от магазина.
Затварям се в кухнята – светлата, приятната, любимата ми кухня - и започвам да свещенодействам. Като начало трябва да докарам подходящата температура. Любимият все още се мотае напред-назад между хола и кухнята, непрекънато отваря и затваря вратата. Отвреме-навреме забравя да я затвори и тогава се налага да викна, за да му напомня. Писва ми и решавам да поставя бележка на вратата: „Отваряй БЪРЗО, влизай БЪРЗО и затваряй БЪРЗО!”, но после съобразявам, че той няма да издържи да я прочете до края и съкращавам текста до едно просто: „НЕ ВЛИЗАЙ!!!”.
Въпреки всичко той се е вмъкнал отново след три минути. За него надписи няма. Поглежда ме вещо и заявява: „Няма да ти станат козунаците. Майка ми става рано да замеси, до девет вече са втасали.” Не схващам връзката между ранното ставане и сполучливите козунаци, затова изръмжавам „аха” и той тактично млъква. Сега търси нещо в хладилника. Аз съм отворила лаптопа и, докато се варят яйцата, ровя в интернет за идеалната рецепта. „...Пет яйца плюс два жълтъка, една чаша захар, ром...” Изохквам, че нямам ром, той показва глава от хладилника и казва: „Нямаш проблем, готово!” Разтапя ми се сърцето – готов е да слезе до магазина, дето е пред входа ни, без пазарлък и увещаване! Той обаче вади едно шише водка от шкафа, после бърка при подправките ми, рови, падат кутийки, накрая изважда флаконче с ромова есенция, смесва я с водката и, тържествуващо грейнал, ми подава шишето: „Готово. Ром!” Започвам да гледам лошо, но се сещам какво четох в някаква статия - понеже козунакът е обреден хляб, трябвало да се меси с добро настроение и чисти мисли. Дали с тях втасва по-добре или е за добро храносмилане – не знам. Все едно, ще почака любимият, докато го омеся... Той през това време си е сипал една чашка от своето произведение, за да го опита и се е изнесъл.
Отново съм спокойна, душата ми е чиста, в ума ми се гонят само светли мисли, време е да изключа котлона, на който се кипри тенджерата с яйцата и да се заема с подготовката за месенето... Включвам един малък калорифер. Според идеята ми той трябва да поддържа температурата добра за качественото втасване на тестото. Подреждам на масата продуктите, слънчевите лъчи закачливо се галят по тях, ще мина и без ром, яйцата са сварени, след малко ще викна децата да ги боядисат, готова съм да започна ... Вратата се отваря и любимият цъфти на прага с празна чашка: „Абе това много добро стана, ще си сипя още малко.” Забивам поглед в него и той услужливо предлага: „Да ти капна и на тебе, ако искаш...?” Изнася се без да дочака отговор.
Постилам вестници върху плота, пълня бурканите с гореща вода, пускам боичките в тях и предпазливо открехвам вратата, за да викна двете помощнички. След малко те се въртят в кухнята по пижами. Категорично ги отпращам да се преоблекат и им забранявам да пипат яйцата, ако не са се сресали. И да действат бързо с вратата! Пет минути по-късно всичко е видимо наред, аз съм почти щастлива – денят потича както съм го планирала, девойките творчески са се умълчали, в кухнята е горещо, аз меся, меся, меся, престилката ми е розова и изглеждам като от реклама, слънцето обещава прекрасен ден. Обаче не – скоро става ясно, че не съм преценила добре, брашното свършва, а тестото е полепнало по пръстите ми на огромни буци. В ръцете приличам на Нещото от Фантастичната четворка. Ведрият ми въпрос кой ще слезе за брашно увисва без отговор. И двете изглеждат съсредоточени и доста глухи. Ясно е, че трябва да избера подхода с посочване. Следва гневен пазарлък и каката затръшва вратата на кухнята. Трудно им е на тийнейджърите...
Минават десет минути. Крайно време е експедицията до магазина да започне. Надничам в детската стая, за да проверя докъде е стигнало обличането. По леглото са разхвърляни дрехи, а каката с нещастен поглед стърчи насред хаоса. Знам, знам, няма какво да облече. Но нямам време за утеха. След третото скръцване със зъби, нахлузва с мрачен поглед една тениска. Вероятно светът ще свърши след малко. Следва още десет минути грим и е горе-долу готова да слезе девет етажа с асансьора и да пресече улицата, за да купи брашното. Междувременно в кухнята е станало малко произшествие – част от боядисаните яйца се търкалят по земята с начупени чеупки, а в очите на малката има сълзи. Прегръщам я и тя се разридава артистично на рамото ми. В такива моменти малко преиграва, но драмата е в кръвта й. Скоро сълзите са пресъхнали и тя отново се заема с боядисване. Е, където двадесет яйца, там и единадесет, няма да се ядосвам сега. И без това не е полезно прекаляването с белтък. Със счупените ще направя яйчена салата с майонеза за барбекюто довечера. Денят е прекрасен.
След като брашното пристига, се разразява нова буря – оказва се, че най-красивото яйце на каката е в мелето. Трагедията е пълна, но малката този път развива друга линия на поведение – понеже сълзите не вървят пред кака й, тя извисява глас колкото може. Имам гласовити деца, да са ми живи и здрави. Слушам разправията с едно ухо, защото цялото ми същество е заето да замесва позитивни мисли и любов в козунака. Вратата се отваря широко и на прага застава любимият, моето слънце, моят живот. С величайше недоумение пита: „Какво се случва тука?!”. И трите кресваме в един глас: „Затваряй!”, той изчезва и говори нещо назидателно зад затворената врата. Не разбираме и дума от това, което казва.
Козунакът е замесен, духовете са успокоени, аз съм омиротворена и ми е безумно горещо. От мен тече вода и си казвам, че всъщност това е много добър сауна-ефект, нямам нищо против да си поседя още, стига да съм сигурна, че после ще успея да вляза в любимата си рокля от миналото лято. Абе важното е човек да успява да извлече най-доброто от всяка ситуация. Да си направи лимонада от лимона, дето казват... Врътвам една степен повече на калорифера – поне да пробвам и дънките, които са ми от по-миналото лято...
Минали са два часа, момичетата отдавна са излъскали яйцата и те греят пъстри и подредени в панерче сред яркозелена изкуствена трева. Мила великденска картинка! Аз вече през три минути поглеждам към завитото тесто. Губя търпение. Втасва ли, не втасва ли... Доста е нараснало, кърпата се е издула като тракийска могила, но на мен ми се вижда малко... Решавам да го оставя на спокойствие. Сега е моментът да изпия едно кафе. Докато чакам кафе-машината да загрее, ми хрумва гениална идея: да сложа тавата с тестото във фурната и да включа на най-слабата степен. Ей така – да си поддържа вътре една постоянна температура и тестото ми да бухне, да бухне, да бухне... Планът е простичък – пет минути включена, десет изключена и втасването е гарантирано. Виждам се водеща на кулинарно предаване „Малки хитринки на превъзходната кухня”. Достатъчно креативна съм, мога да измисля още десетина на първо време. Включвам фурната, пъхам тавата вътре и си правя кафе. После правя и още едно – за любимия. Отнасям му кафето, а той ми благодари сдържано. Явно е още обиден заради това, че не го допуснахме в олтара одеве. Полагам усилия да стопя ледовете. Неуспешно. Стои като истукан – достоен за възхищение. Сещам се за един виц и настоявам веднага да му го кажа. Докато го омилостивявам, в ума ми светва фойерверк – ФУРНАТА! Излитам по средата на вица. Минали са повече от петнадесет минути, тестото е леко запечено. Изглежда като иглу от жълт сняг. Кулинарната ми рубрика се срутва с трясък. Изтръгвам тавата от огнената паст и си изгарям палеца, докато обръщам тестото на масата. Изгореното ме заболява, изохквам високо, изпускам тавата, тя пада на плочките с трясък, върти се и дрънчи, любимият тутакси се появява от небитието пред вратата, но не отваря - хлопа и крещи: „Какво става вътре!!!” Светкавично събирам по земята парченцата разлетяло се тесто, да не вземе да нахлуе и да се окажа пак Домакинята с кашкавалените пръсти, и с невинен тон заявявам: „А, нищо, нищо, падна тавата, ама тя е празна.” Наставническото му мърморене затихва в посока хола – запазена марка му е.
Ситуацията е овладяна, аз меся горещото тесто и се колебая дали постъпвам според кулинарните правила. По гърба ми се стича вадичка. Хм, интересно, на пипане горещото е като много ледено... Става да се меси и така. Говоря му на ум на тестото, умолявам го да не се е прецакало въпреки гафа. То изглежда многообещаващо, почти го виждам как ми намига. Размесвам го и го завивам да втаса втори път. Каквото стане, такова. Кафето ми вече е изстинало.
През това време слънцето предателски се скрива. Небето се пълни с дъждовни облаци. В кухнята е горещо. Часът е около три. Из антрето отново се разнася мърморене. Допреди десетина години много му се впечатлявах, сега просто чакам да изплюе камъчето. Малко е досадно, но се свиква. Мърморенето е в посока: „Отиде ни целият ден!” и с подтекст „На мама денят изглежда другояче.” От опит знам, че това е увертюра. Скоро става ясно защо всъщност страда любимият – дочувам последното изречение: „Сега в дъжда ще шофирам, а?” Дреболия. Мисля, че по това време на деня би трябвало просто да е гладен. Като се нахрани, няма да е толкова кисел, поне се надявам. Предлагам да му претопля обяд. Той ми отговаря с достойнство, като от сълзлив филм: „Ами ако има...” Следва кратък коментар от двете страни на вратата. И обядът красиво цъфти в табла, която отнасям в хола. По принцип не разрешавам да се яде там, но днес е изключение и очаквам той да го оцени. Даже не изглежда да е забелязал колко съм добра. С мила гаднярска усмивка вметвам, че бих му предложила и от неговия „ром”, но тъй като ще шофира скоро... Той мълчи. Гаранция, че като му мине любовта през стомаха, ще му се появят по-ведри мисли.
Навън започва кротко да вали. Приятно е, въпреки неуморния калорифер. Решавам да си направя второ кафе и да не чакам повече втасването. Като го гледам – май не е мръднало. Най-добре да се захващам с печене. Дали съм свалила килограм днес?
В горещата кухня цари покой, аз в унес правя кръгли и продълговати козунаци от три,четири, пет плитки, бъркам глазури, правя плънки и украси от локум, стафиди и орехи – това е любимата ми част. Пълня четири тавички. Отново се замислям за кулинарна рубрика, веднага съм готова с името: „Да готвим красота”. Този път може да ми се получи.
Фурната е на ниска температура – това е възлов момент! Съвсем малко време ме дели от зачервените, прекрасните, бухналите козунаци със златистата коричка, ухаещи на ванилия и лимон, какво като няма ром, щедро посипани със захар, топли, дъхави и сладки... Ще се появя на вилата като богиня – в едната ръка с панерчето с красивите яйца, а в другата с голям пухкав козунак. Ще им взема акъла!
Откъм фурната замирисва подозрително. Първият козунак е започнал да чернее отгоре. Жълтъкът, който съм намазала в търсене на розовеещ ефект, се е превърнал в черна лачена повърхност. Захарта пуши и ми залютява на очите. Замижавам от дима и бързо сменям тавите. На десетата минута се сещам, че съм забравила да намажа втория козунак с яйце и да го поръся със захар. Е, нищо де, нали има още две тави. Този ще остане за вкъщи.
Решавам да пробвам от него, така и така не е представителен. Вкусът от първата хапка ми е странно необичаен, но вероятно е от това, че козунакът е още горещ. След втората хапка обаче се затвърждава съмнението ми. Козунакът е сладко-солен. Доста солен всъщност. Иде ми да метна тавата през прозореца и да изрева, но вместо това се хвърлям към плика с боклука, изравям опаковката на брашното и разбирам – каката в бързината е купила готово брашно-микс за за хляб за домашни хлебопекарни, а то е със сол... Ами защото като не й е ден с тая скапана тениска... Държа се за главата и за момент забравям за печката. После махвам с ръка – карай, то какво ли не се случи днес, а като се замисля – соленото не се забелязва кой-знае колко, само първите няколко хапки, докато свикнеш с вкуса. После даже е вкусно. Малко като китайска рецепта е. Ако има парченца пилешко и някакви зеленчуци, вместо стафидите, бих могла да го нарека „Пиле в сладко-солено тесто”... Току-виж съм спечелила награда в някое женско списание. Примерно гевгир или готварска книга „Дивечова кухня”. Изключително полезни подаръци.
А сега може да опитам да нарежа козунака на филии и да го поръся допълнително със захар. После да ги подредя пак една върху друга, да ги опаковам в найлоново фолио, за да се задушат и вероятно захарта ще се разтопи, ще попие в козунака и соленият вкус ще изчезне. Лимонада, лимонада от лимона...
Третият козунак, както и вторият, загарят отгоре, неизвестно защо. В кухнята е пълно с дим от прегорялата захар. Недоумявам и се чувствам объркана - нали фурната ми е на ниска температура и пека според дадените в рецептата минути... Май трябва да спра да засичам по часовник и да започна да наблюдавам какво става в печката. И без друго ми остана последната тава, въпросът е на живот и смърт. Клякам пред фурната, решена дори да не мигам, ако се налага. Козунакът вътре червенее развеселен. Няма да го изпусна. Той ще осмисли деня ми.
...Мога да се закълна, че от нежнозапечен, козунакът за един миг стана черен! Честна дума! Сещам се, че едно време баба слагаше върху тавите вестник, за да не загори това, което пече. Пъхам вестник и след малко, освен на прегоряло тесто и карамелизирана изгоряла захар, замирисва и на запалена вестникарска хартия. Вратата се отваря решително, любимият е на прага, държи таблата с празните чинии, маха артистично с другата ръка, за да подчертае димната обстановка и задава любимата си категорична констатация-въпрос: „Какво става тука!” Аз съм извадила последната тава, козунакът е като въглен, а това дето люти в очите ми, не е от дима.
Любимият ми, моето слънце, моят живот, се подсмива, ей така, както си държи подноса с празните чинии: „Е, какво, нали ти казах още сутринта, че няма да ти се получат. Ти да не си изненадана? Ще минем през магазина на тръгване. Какво ти пука, нали има шарени яйца. Айде приготвяйте се, че не ми се кара на фарове.” Това е най-милото успокоение, което може да извади от себе си и аз съм готова да му се хвърля на врата и да го разцелувам. Слънцето ми, въздухът ми, моят живот. Вместо това подсмърчам (от лютивия дим) и го питам: „Искаш ли малко ром?”