автор: severianin

Светът край мен прилича на Атон
с десетките си манастири черни.
Тук полъхът на вятъра е стон,
тук клепалата бият за вечерня.

Обител до обител.
Странен мир –
безмълвен мир, горчив и неприветен.
Тук всеки сам е паство, сам е клир
и сам си опрощава греховете.

Защото в този мир накрай света
не грешници, а мъдреци са сбрани –
далеч от всяка мирска суета,
след зли съмнение и тежки рани.

Те носят в дън душите странен грях
и странна тъмна болка ги изгаря –
най-светите им храмове са в прах,
и в прах –
най-съкровените олтари...

...Защото покрусен, обезверен
човек се лута сред мъглата гъста
и идва,
непременно идва ден,
не да запали свещ, да се прекръсти,

а сам да срине вдигнатия храм
на вяра, обич и надежда в дните
и да премине в този мир.
И там
наместо храм – да съгради обител.

И да зазида всеки път навън,
да сложи три огромни катинара,
за да остане сам със своя сън,
с тъга и болка,
взети за другари.

Не вярваш ли на този нов Атон
– един душевен мир на самотата –
в това, че грозният ни свят е стон,
сред който глухо бият клепалата?

Тогава виж, каквото аз видях
с очите на сърцето, дето плачат:
безброй олтари, сринати във прах,
безброй самотни скитове сред здрача...