автор: traveling_musician

И ето, пролетното време
завзема всяко кътче от земята.
Искам и душата ми да вземе -
изгубено дете в гората.
Отчупвам прави клонки от върбите
с ръце, пораснали накриво.
А клонките си знаят... Те не питат
дали отчупени са по-щастливи.
Отнякъде гугутка дирижира
мелодия със пулса на сърцето -
уж бърза, а пък трелите ѝ спират
пред всяко безсловесно цвете.

Но пролетта не е изкуство.
А радостта е кратък вик в простора.
Цветето с посърналите устни
ще се завърне в своя корен.
И по реда си ще отлитат
към залеза прозорците отворени.
Дали луната
пак ще спуска
петолиния,
с предчувствието
за Бетовен?...