автор: Keri

Вървеше вече четири часа. Ръцете му бяха измръзнали дори в дебелите ръкавици и той не ги усещаше. Гърдите му се разкъсваха от кашлицата и дъхът му излизаше на пресекулки. Отдавна бе изгубил пътя, а компасът беше повреден.
Започваше да се свечерява и той знаеше, че ако не намери подслон за нощта, ще загине със сигурност. Единствено мислите за Ан го караха да продължи. Толкова беше изморен... Може би, ако починеше за минутка – две, щеше да се почувства по-добре. Не. Спреше ли – умираше. И той вървеше...
Мракът бързо прегръщаше боровата гора с костеливите си ръце. След по-малко от час нямаше да се вижда нищо. Облаците щяха да попречат на луната да освети пътя му и дори да продължеше, вероятността да пропадне в преспа или може би в някоя пропаст ставаше огромна. Той погледна часовника си. Беше спрял. “Ако някога успея да се измъкна от тук, със сигурност ще направя рекламация!” – помисли си той и се засмя. Как можеше да мисли за рекламация на някакъв часовник, дори скъп и марков като този, който носеше, при положение, че вероятността някога да види човек отново, започваше да придобива отрицателни стойности.
Може би беше минал повече от половин час, защото вече трудно различаваше храстите от камъните, когато видя бледа светлинка между дърветата. Беше съвсем близо. Спасен! Той беше спасен! Ускори крачката и скоро излезе на поле, в средата на което се издигаше триетажна къща. “Хижа! Господи, благодаря ти!” – беше толкова радостен, че не усети как се затича с последни сили. Къщата беше обгърната отвсякъде с тъмнозелен бръшлян. Стори му се странно в средата на толкова студената зима бръшлянът все още да е жив, но нямаше време да мисли за толкова маловажни неща. Стигна до стълбите и не забеляза тънкия слой лед върху тях. Прескочи две стълби, после още две и тъкмо, когато протягаше ръка към звънеца, се подхлъзна и се претърколи надолу. Усети ужилване в десния крак. Опита се да стане, но не успя. “По дяволите, сигурно е счупен.” Нямаше намерение да се предава в мига, когато избавлението беше съвсем близо. Изкачи стълбите лазейки и с неимоверни усилия достигна звънеца. Камбаната прокънтя, сякаш беше църковна. Измина около минута преди вратата да се отвори бавно и с ужасно скърцане. Той вдигна поглед и видя на прага да стои прегърбена старица.
- Добър вечер. – каза той с треперещ глас. Очите му светеха от щастие. – Загубих се в гората и мисля, че току-що си счупих крака.
- Добра да е. – усмихна се бабата. Всичките й зъби си бяха на мястото. “Невероятно! – помисли си той. – Дано и аз на нейните години да мога да се похваля със същото.” – Ще можете ли да влезете сам, аз едва ли ще мога да ви помогна. – каза тя загрижено. За първи път чуваше толкова успокояващ глас. За миг се почувства като Хензел и Гретел пред вещицата и едва сдържа смеха си.
- Да, мисля, че ще успея някак.
Той се подпря на бравата и се повдигна внимателно. Със сигурност не трябваше да стъпва на десния си крак и вероятно трябваше да подскача на здравия. През това време бабата влезе навътре в къщата и докато той се изправяше, тя донесе бастун.
- Мисля, че с това ще ви е по-лесно. – каза тя и му подаде бастуна. Вместо топка отгоре завършваше със змийска глава. – А казват, че само старците имали нужда от такива приспособления. – тя му намигна и двамата се засмяха.

***


Той влезе в къщата като се подпираше. Имаше странното усещане, че дървената змия ще го ухапе и стискаше здраво устата й. Коридорът беше дълъг и водеше към гостната. На пода имаше дълга черга, изрисувана с цветя. От дясната му страна имаше гардероб, върху който бяха сложени саксии с пълзящи растения. Той погледна нагоре и видя, че таванът беше покрит със зеленината им, която стигаше почти до края на дясната стена. Тук-там имаше бели цветове.
Стигнаха почти до вратата на гостната, когато той се сети, че не е свалил обувките си. Понечи да попита, но старицата каза без дори да се обръща:
- Обувките ще свалите, когато седнете на топло. Предполагам сте гладен, така че ще ви донеса от гозбата докато е топла. Надявам се да обичате гъби.
- Да, много. – неприятното усещане за телепатия се замени с мисълта за топли гъби с ориз.
- Ще ви направя и чай. – тя отвори вратата и го въведе в стаята. Показа му големия диван дo малка масичка и отиде да шета в кухнята.
Той седна на мекия диван и започна да развързва връзките на обувките си. От топлината счупеният крак започна да го боли и той с мъка се освободи от апреските. Глезенът щеше да се подуе – това беше сигурно. Изтегна се на дивана и се огледа. Стаята не беше голяма, всъщност колкото собствения му хол. За миг си представи, че телефонът сутринта не беше звънял, а той никога не бе тръгвал към затвора. Защо му трябваше въобще да става от леглото в неделя? Не знаеше. А и беше безсмислено да мисли върху това. Все пак клиентът му се беше обесил в килията със собствените си тиранти. Не беше оставил предсмъртно писмо, което пораждаше въпроси. Обжалването на петнадесетгодишната присъда вървеше добре и най-вероятно щяха да спечелят намаление от три до пет години, което заедно с доброто държание означаваше свобода за Щъркела, както бе известен в престъпните среди неговия клиент, след по-малко от пет месеца. А той жадуваше за отмъщение и тези, които го предадоха, го знаеха. Всичко това водеше до две възможности. Първата беше появата на наистина основателна причина, която да накара Щъркела да прибегне до тази крайна мярка. Но тогава той щеше да остави писмо. В това беше убеден. Познаваше Щъркела повече от двадесет години и знаеше, че този човек не се предава лесно. Разбира се, имаше вероятност писмото да не е открито, което беше и една от най-важните причини той да предприеме пътуването. Другата възможност, която някак изглеждаше по-вероятна, беше самоубийството да е инсценирано.
Докато мислеше за всички причини и следствия относно смъртта на клиента си, очите му разглеждаха стаята. Потокът от мисли секна, когато погледът му се прикова към библиотеката и спря на странно заглавие – “С какво да храним нашата мухоловка”. Странно защо в съзнанието му изплува сцена от филм, където канибали в африканската джунгла разкъсаха четиричленно семейство. Несъзнателно тръсна глава, за да прогони картината и разгледа останалите книги. Всички бяха свързани с растения, което някак не го учуди. Не само в коридора всичко беше зелено от цветя и увивни растения. Около него имаше поне две дузини саксии. Стените и таванът отново бяха обрасли плътно със зеленина, но този път цветовете бяха сини и малко по-големи. Цялата обстановка беше успокояваща, но и странна. Създаваше усещането, че стените са живи. Сякаш къщата беше жива. И дишаше. Отново се прокрадна чувството за плен и мисълта за Хензел и Гретел и точно в този момент вратата на стаята се отвори. Бабата винаги избираше подходящ момент да каже или направи нещо, което да разсее лошите чувства и мисли. Това го накара да се усмихне благодарно, въпреки че не можеше напълно да изолира смущението си.
- Заповядайте. – каза тя с милата си усмивка и остави на масата поднос с огромна порция горещи гъби с ориз, чай и курабийки. Отново отиде до кухнята и се върна с торба лед. – Това сложете на крака си, ще се почувствате по-добре.
- Не знам как да ви се отблагодаря! – каза той и се сети, че не се бяха запознали. – Господи, съвсем забравих да се представя! Моля да ме извините. Казвам се Дейвид Гилиат, настоящ адвокат, на вашите услуги. Той подаде ръка и понечи да стане, но бабата направи знак да остане на дивана.
- И на мен ми е приятно, Деметра Хадесин. Можете да ме наричате просто Дим. – тя седна срещу него и го падкани да вечеря. – Толкова рядко имам гости. – в гласа й се долавяше тъжна нотка. – Живея си сама толкова високо в планината и само веднъж в месеца идва едно момче да ми носи продукти. Аз пък му давам списък за следващия месец. Често, обаче, идват хора като вас, които са се загубили. – очите й заблестяха особено при тези думи. – Намират ме по светлината, остават тук за нощта, а на сутринта им показвам пътя към града. За съжаление никой от тях не е идвал повторно... Може би не помнят как са стигнали до тук.
- Честно казано аз също нямам представа как попаднах тук – засмя се той, - но ако не ви бях открил със сигурност щях да замръзна. Благодаря ви много за гостоприемството! Мисля, че ми спасихте живота.
- За мен е удоволствие. – каза тя гледайки го с умиление. – харесва ли ви гозбата?
- Да, обожавам гъби. – той се усмихна и сведе поглед към празната чиния. Всъщност гъбите имаха малко странен горчив вкус, но пък това вероятно се дължеше на някоя подправка.
- Трябва да си починете. Сигурно сте много уморен. Стаите за гости са на втория етаж, но за вас е по-добре да останете тук, за да не местите крака си. Мислите ли, че някоя кост се е разместила. – тя погледна към крака, който вече започваше да се подува въпреки леда.
- Не, а дори и да има, няма как да разбера. Предполагам имате телефон?
- Да, но по това време на годината не работи. Всъщност той е повече за украса в коридора, - засмя се тя, а белите й зъби заблестяха. - защото работи само през лятото, но дори и тогава не го ползвам, защото няма на кого да се обадя. Някога имах радиостанция, но се развали, а аз забравям да помоля момчето, каето ми носи продуктите, да я оправи. Все пак годините си казват думата...
- Значи няма как да се свържем с никой...
- Да, ще трябва да изчакаме три седмици докато той дойде пак.
- Три седмици! Не мога да си позволя дори една. Имам спешна работа, а и годеницата ми ще се побърка от тревога. Трябва да се измисли нещо...
- Разбира се. Не се притеснявайте. Сега, обаче, трябва да поспите. Както казват – утрото е по-мъдро от вечерта. – при тези думи тя стана и му пожела лека нощ.
Той се отпусна на дивана и се загледа в сините цветове по тавана. На меката светлина от настолната лампа изглеждаха призрачни. Изведнъж сякаш започнаха да се местят. Сякаш в стаята бе нахлул вятърът. Цветята затанцуваха пред очите му и като че ли таванът започна да се снишава. Ако протегнеше ръка щеше да го достигне. Облада го чувство на клаострофобия. Той затвори очи и изгаси лампата. След миг отново погледна нагоре. Таванът беше точно пред лицето му, а един от сините цветове след миг щеше да запуши носа и устата му. Щеше да го удуши. Той извърна глава настрани и се опита да не мисли. Сигурно сънуваше - нямаше начин таванът да се мести... Неусетно умората го завладя напълно и Дейвид се пренесе в царството на сънищата. А те бяха изпълнени с цветя и лиани, които го преследваха и се опитваха да го убият...

***

Слънчевите лъчи пробиваха на места гъстата обвивка на бръшляна и влизаха крадешком през прозореца. Колкото и да се опитваха, обаче, не успяваха да осветят добре стаята и дори през деня се налагаше осветяването с лампа. Все пак един от тях се промъкна и освети лицето на Дейвид. Той отвори бавно очи. Огледа се и в първия момент се стресна – нямаше представа къде се намира. Опита да се повдигне на лакти, мигайки неразбиращо, но помести счупения си крак и едва не извика от болка. Сега вече си спомни какво се бе случило предния ден и къде беше. Внимателно се отпусна отново на дивана. Главата му тежеше, а сънят не бе излекувал умората. От кога ли не беше почивал? Не помнеше. През последните две години работеше здраво и се бе доказал като един от най-добрите адвокати. Печелеше много, но едва сега си зададе въпроса какво е пропуснал. Имаше прекрасна годеница, която обичаше повече от всичко на света. Но отделяше ли достатъчно време за нея? Кога за последно се бяха усамотявали на вилата край морето? Кога за последно й беше подарявал рози, както обичаше да прави, когато се запознаха? Отдавна. Той въздъхна тежко. Обърна се внимателно на една страна и си представи лицето й, очите й... Черните й очи, в които намираше спасение, но и укор. Напоследък тя настояваше да заминат дори за ден или два. Искаше поне за малко да го откъсне от работата и да му даде почивката, от която така се нуждаеше. Но той нямаше време. Времето никога не стигаше...
Неусетно отново се унесе в лека дрямка. Пред очите му сякаш на филмова лента минаваха срещите с нея, разговорите, разходките, а след това и голото й тяло под лунната светлина на плажа пред къщата или под безбройните звезди в планината... Постепенно образът й започна да се отдалечава, а нощите и дните придобиха зелен оттенък. Нещо се променяше не само в съня, но и в него и той го усещаше почти сетивно. Картините от съня се размазваха бавно и някак спираловидно потъваха в зеленото. Сякаш се спускаше по водна пързалка все надолу, където зеленото ставаше все по-наситено, все по-тъмно, все по-надолу...

***

Вратата на гостната се отвори с мек полъх и миризма на банички. Той погледна инстинктивно натам и разбира се видя старицата с чаша чай и поднос топли банички да влиза почти на пръсти в стаята. Как успяваше да разбере точно кога той има нужда от нея? Този въпрос вече започваше да разперва пръстите си с дълги и застрашителни нокти над съзнанието му и скоро щеше да му причини болка...
- Добро утро, - каза тя с мекия си глас, който като с вълшебна пръчка прогони лошите мисли... поне за малко. – как се чувстваш днес?
- Добро утро, - каза той също с усмивка, макар и малко изкривена от болката, която изпита при движението. – добре, благодаря. Но кракът ми със сигурност не е.
- Не се притеснявай, ще останеш докато се оправи. Пък и аз ще забъркам малко билки, за да те отпусне болката. – тя остави подноса на масичката пред него. – А сега трябва да се храниш. Така ще оздравееш за нула време.
Той й благодари и сведе поглед към изкусителните банички. Докато поднасяше поредната към устата си с неимоверно удоволствие и се чудеше как до сега не бе опитвал банички със спанак, забеляза краката на масичката. Бяха змии, чиито глави завършваха с дълги раздвоени езици. “Колко хитро, така масата е много по-стабилна” – помисли си той и несъзнателно се усмихна широко. При други обстоятелства това вероятно би го накарало да изгуби апетит, но сега по-скоро го развеселяваше. Чувстваше се по-леко, някак по-отворено и приповдигнато, имаше нужда просто да се усмихва – все пак снощи беше на крачка от смъртта, а днес е прекрасен, слънчев и зелен ден.
Докато той се рееше с приятни мисли, бабата беше отишла отново в кухнята. Малко след като той свърши със закуската, тя влезе в стаята с купичка в едната и книга в другата ръка.
Трабва да изядеш тази каша. Не е много вкусна вероятно, но ще притъпи болката. Има доста витамини, така че ще укрепнеш. Донесох ти и книга, за да убиваш времето.
Той взе купичката. В нея имаше нещо зелено и ужасно на вид. Погледна я с леко недоверие, но като че ли вече беше готов на всичко само и само да не го боли. Излапа набързо кашата – вкусът беше смесица от горчилки с щипка люто и захар, която трабваше да смекчи останалото, но вместо това го правеше още по-неприятно. Той взе чашата чай и я изпи до дъно. Очите му се бяха насълзили и едва сдържаше гаденето. Глухо промърмори някакво благодаря. Преди тя да затвори вратата и да излезе, той видя някакъв странен поглед в очите й – сякаш искаха да плачат и да се радват едновременно, да изразят злорадо задоволство и добродушие... Той се отпусна на дивана с книгата в ръка и първите минути се опита да чете. С всяка секунда, обаче, буквите започваха все повече да разместват местата си, да се въртят и да подскачат. Това изглеждаше напълно хаотично, но той се вгледа и забеляза, че буквите всъщност потъват в несвършваща спирала... Надолу. Надолу. Дълбоко в зеленото. Тъмно зелено. Почти черно, но зелено. И дълбоко. Като бездна без край. Пързалка. Зелена...
Очите му се отделиха бавно от книгата и се зареяха по стените, зелените стени и зеления таван... Вратата! се отвори бавно, провлачено, някак кухо. Тя влезе, краката й едва се движеха, толкова тихо и бавно, бавно пристъпваха в спиралата и... БОЛКА! Далеч някъде имаше много болка и беше студено, студено... лед нахлуваше в него, разтапяше се... и продължаваше да потъва в Зелената спирала... Там беше хубаво, нямаше болка и беше толкова зелено...


***
Той отвори бавно очи. Премигна. Затвори ги отново, после пак ги отвори. Мрак. Не виждаше асолютно нищо. Обзе го панически страх. Можеше ли да е ослепял? Но от какво? Не. Едва ли. Просто се намираше на много тъмно място. Трябваше да изчака малко, за да свикне с тъмнината. Започна бавно да се успокоява. Седеше. Странно, последното, което помнеше беше как заспива на дивана... и после странни сънища. Главата му тежеше сякаш имаше махмурлук. Но не беше пил. Старицата. Тя му даде нещо, за да спре болката. Всъщност наистина беше подействало – в момента не усещаше нищо освен умора. Беше отпаднал, а току-що се събуждаше. Колко ли време беше спал? Беше изгубил всякаква представа за времето. Чак сега осъзна, че никъде не беше видял часовник. От кога ли гостуваше на Дим? Седмица? Не, вероятно по-малко. Дали го търсеха? Малко вероятно. Приятелката му знаеше, че когато заминава по работа, се чуват чак, когато се върне, а този път й беше казал, че може да остане за повече от десет дни, ако нещо се обърка. Неволно се усмихна – е, беше се объркало, но не точно както си представяше тогава.
Изскърца врата и той се обърна към звука. Лампата светна и го заслепи. Той примижа и видя старицата да се приближава към него с поднос. На него имаше чиния с гъбена яхния, чай и още една доза от зеленото нещо. Всичко му се струваше странно. И къде по дяволите беше?
- Добро утро, как спа? – тя се усмихна благо и закрепи подноса пред него.
- Мисля, че като бебе, благодаря. Лекарството наистина действа. Радвам се, че има още, защото вероятно скоро отново ще ме заболи.
- Да, аз помислих за това. Сега, обаче, трябва да се храниш, пък и всичко е по-вкусно топло. Аз идвам след минута.
След тези думи тя излезе без да го изчака да продума. Той остана, загледан във вратата няколко секунди, през които много въпроси се блъскаха в главата му, но коремът му напомняше все по-настоятелно за себе си и той реши, че ще се нахрани и след това ще мисли... и ще пита, ако може. Разбира се, хубавата гозба не му пречеше да огледа около себе си. Стаята беше малка, по-скоро като коридор и може би наистина беше точно това, защото в двата й края имаше врати. Никъде, обаче, нямаше саксии с растения. Стените изглеждаха голи и грапави, неприветливи. В единия край имаше стар гардероб, а в другия скрин. Той веднага предположи, че там старицата държи стари вещи... или ножове? При тази мисъл се разсмя. Представи си добрата баба с нож в ръка и лоша физиономия, която я правеше по-скоро гротескна картина на злото, отколкото наистина “дете на Дявола”. Беше стигнал до “десерта”. С две хапки го глътна и от усмивката му остана само разкривено лице със сълзи в очите.”Боже, защо лекарствата трябва да са толкова гадни?!” Отпи чай и се отпусна на стола. Чак сега осъзна, че през цялото време не е помръдвал. Но и нямаше желание. Кракът със сигурност щеше да го заболи. Притвори очи и отново видя спиралата. Нямаше ли край? Надолу по пързалката, надолу в зеленото. Всъщност това поне го забавляваше... или го побъркваше? Във всички случаи му помагаше да не усеща болката...
Вратата отново изскърца. Той бавно отвори очи. Имаше чувството, че клепачите му тежат тонове. Бабата бавно пристъпваше към него. Отново носеше поднос... с ножове?! Не, той сънува. Тя мина покрай него бавно, много бавно стигна до другия край на коридора и отвори вратата. Там беше тъмно, тъмно зелено... Тя се върна до него и го понесе?! Не, той седеше в инвалидна количка на колелца. Търкул, надолу по спиралата, надолу към зеленото. Той вече не усещаше, сякаш не участваше във всичко това. Беше станал страничен наблюдател... Влезе в зеленото... А назад път нямаше – вратата се затвори с трясък.
Светна крушка, боядисана в зелено. Всичко беше зелено... Растението! Колко беше голямо... Никога не беше виждал нещо подобно. Всъщност беше – това беше мухоловка, но с огромни размери. С какво ли се хранеше това месоядно растение? Очите му се разшириха... От едното му листо се подаваше пръст... на крак, неговия крак! Той погледна надолу към краката си. Одеалото неприсъщо потъваше точно над коляното на десния му крак. Той протегна ръка... там нямаше нищо. Страхът като паяк бързо плетеше мрежата си около съзнанието му, което настояваше, че всичко това е кошмар и той скоро ще се събуди.
Всичко за него протичаше бавно, мислите му течаха бавно, бавни бяха и движенията... бавно се движеше и растението, сякаш беше усетило кръвта. И беше гладно, много гладно. Листата започнаха да се разтварят и да лъщят на светлината. Растението изпускаше смилателните си сокове...
- Всичко ще бъде наред. – продума старицата.
На него ли говореше или на растението? Той забеляза, че няколко от листата му бяха пожълтели и скоро щяха да окапят. Растението беше слабо, може би умиращо. От глад. Нещо изщрака. Столът под него се разпъна и стана на носилка. Той направи опит да стане, но не успя. Тя го беше завързала... Само ръцете му бяха свободни. Но те бяха толкова бавни, движеха се едва и някак болезнено. Зеленото лекарство! Тя го е отровила! След малко щеше напълно да се парализира. “Да, но това е само сън. Сънувам и съвсем скоро ще се събудя.” Тя се приближи към него и махна одеалото. Десният му крачол го нямаше, крак също нямаше. Тя внимателно завърза ръцете му за дръжките. Взе ножица и изряза ръкавите на ризата му и левия крачол. Тя завърза ластици на крака точно където започваше тялото му и на ръцете точно под рамената. Скалпел. Той усети леденото острие да влиза в дясната му ръка. Толкова лесно. Все едно не беше плът, а сладолед. Не усещаше болка. Не можеше да помръдне. Шокът беше отдръпнал кръвта от крайниците му и той нямаше да умре бързо. Старицата беше съсредоточена. Спираше кръвотечението от всяка вена и капиляр. Отделяше ръката му с хирургическа точност и опит. Действията й бяха механизирани до съвършенство. Ръката бавно и сигурно се отделяше от тялото му, а вероятно същото щеше да се случи и с другата... и с другият му крак. При тази мисъл той се опита да изкрещи. Устата му се отвори бавно, но гласът му сякаш си беше отишъл от нея. Да, беше заминал на почивка. Почивката, която той отдавна трябваше да си даде, а не го беше сторил. Сега беше късно... и зелено...
Широко отворените му очи гледаха как старицата бавно отделя ръката му и я слага на поднос – подносът, от който му беше давала да яде толкова пъти. Тя взе ножицата за подстригване на растения и отряза всички пръсти, един по един. Кръвта се стичаше по ръцете й. Нито една капка не изцапа пода. Тя взимаше всеки пръст и го стискаше в тавичка докато кръвта от него започваше да капе на малки капки. След това внимателно отдели плътта на ръката от кокала. Източи кръвта и от ръката. Тавичката се беше напълнила с кръв – неговата кръв, от неговата ръка. Тя я взе внимателно и я изсипа в пръстта под растението. Нямаше саксия, подът просто липсваше под огромните стъбла. Колко ли кръв беше мокрила пръстта? Колко ли хора бяха станали храна на мухоловката?
Старицата взе тавата и започна да поставя месото в листата. Скоро щяха да се затворят, скоро то щеше да се нахрани... Той затвори очи. Зелената спирала продължаваше своя път. Безкраен път. Зелен път. Ами, ако всичко това беше истина и тя наистина щеше да го разфасова и да го направи храна за мухоловка? Да го постави на дъното на хранителната верига? Все надолу. Все надолу. Там, където зеленото ставаше почти черно, но въпреки това зелено... Той се отпусна. Спиралата го повлече по своя безкраен път... Там нямаше болка, имаше само зелено спокойствие...
Тя отново се приближи към него. Чакаше я още много работа...


***


- Мамо, мамо, виж, там има къща – малкото момченце сочеше право напред. Тя се вгледа и наистина видя къща или по-точно буренясала сграда. От далеч изглеждаше като жив плет.
- Да, миличък, нали ти казах, че не сме се изгубили.
Още преди да довърши, той се втурна по пътеката. Когато излезе на поляната изведнъж спря. Вятърът разроши косата му и той потрепери. На стотина метра се издигаше къща като в приказките, които майка му четеше за лека нощ. След миг отново се затича напред, викайки весело:
- Който е последен, е магаре!
- Крис, изчакай ме – извика тя след него, но той спря едва пред стълбите. След минута майката се приближи. Сърцето й биеше лудо, но веднага различи бръшляна, който сякаш беше погълнал цялата къща – беше отровен.
- Не пипай стените, от бръшляна ще се изринеш. – каза тя и пристъпи към стълбите. Позвъни на звънеца, но не вярваше да има някой. Къщата изглеждаше отдавна изоставена.
След минута вратата бавно се отвори и пред тях застана прегърбена старица.
- Добър ден. – каза младата жена с усмивка. – Изгубихме се в гората. Бихте ли ни услужили с телефон?
- Добър ден. – отвърна старицата и разкри снежнобелите си зъби в усмивка, която някога сигурно бе пленявала не един мъж. – Заповядайте, толкова рядко имам гости! Младежо, - обърна се тя към момченцето – обичаш ли курабийки? Още са топли!
Той я погледна с недоверие, но реши, че е прекалено гладен.
- Да, много – отвърна с усмивка.
Майката го хвана за ръка и двамата влязоха в Зелената къща...