автор: marcusjunius

Животът сам се подрежда,
решително като нож
в зряла диня.
Когато се събуждаме в малките
часове, копнеем да не сме
самотни, точно тогава най-много ни се услажда
червеният сок, захарта, семето и дори
зелената твърда кора.
Точно тогава ни озаряват прозрения,
чуваме птиците зад прозореца
как се надвикват като семейство жепе служители
пред развод, а баничарницата на ъгъла още не е
отворила.
Утре се махаме, вдигаме си багажа, отлитаме
някъде другаде ще разтваряме сутрешни длани,
залепнали погледи, някъде другаде
ще определяме размерите на
пространството в безкрайно широките си гърди,
но все пак ти
ще се будиш първа, както преди, аз след теб
ще протягам крак под завивките,
за да те докосна над коляното,
нали пак ще сме заедно, а сънят е минало, свряно под ноктите ни
изподрали зимата.

Ще отворим и ще затворим очи.
Ако обичаш това е
най-безкрайното действие,
но е най-краткото,
ако ли не.