автор: jantreya

Под пищните клони на вишни вали бяла нега.
Затрупва земята под мене с ухания сладки.
Загърбила алфата, бавно вървя към омегата
и своята азбука пиша чрез спомени кратки.
Красиви са белите вишни и в тях се пробужда
забравен копнежът по толкова минали пролети,
по толкова скрити надежди, убити без нужда,
по толкова, рано прекършени, вътрешни полети.
Протягам ръка, а в дланта ми са толкова снежни
листенцата вишневи, бели и тъй уязвими.
Ненужни на плодника вече и някак небрежни,
приемат съдбата на всички листенца без име.
Изпълнили ролята важна - да канят пчелите
на толкова щедра трапеза от вкусни нектари,
те просто от нея съвсем анонимно отлитат
и някъде долу до корена кротко догарят.