автор: riiva

Разбира се, че не съм болна. През живота си не съм се чувствала по-добре, обаче, ако някой слуша зловещото гърголене, с което описвам на Гинчето неизброимите симптоми на повалилата ме болест, като нищо ще си помисли, че страдам от чума, холера и коремен тиф едновременно. Това е третото ми обаждане в офиса за тази седмица и съм твърдо решила да лъжа до откат. Поне докато ми мине. Или докато му мине на шефа, в зависимост от това, кое се случи първо.
За щастие, Гинчето е от онези сладуранчести и безкрайно мили хора, които никога няма да вземат да коментират черните обриви, с които най-внезапно и необяснимо съм се сдобила, ами ще предложат да поемат и моята работа и дори няма да попитат какво точно се е случило. То не че аз знам как точно се случи всичко.

Да започнем с това, че аз изобщо не съм искала да закъснявам в онази сутрин. Като се замисля, глупавото предчувствие, че непременно ще вали, заради което се връщам чак от улицата, май стои в основата на нещастието ми. Резултатът е, че закъснявам яко, взела съм чадъра, забравила съм телефона и когато най-после влетявам в офиса, се оказва, че са ме натресли да посрещам някаква особено важна клечка от лондонското сити и то с колата на шефа. Да си имам късмета, сто човека офис и точно мен ли намериха да изберат? Или това, или шефът ме мрази! И всичко заради едно мъничко закъснение за работа! Започвам здраво да се паникьосвам, защото първо, моят работен английски съвсем не е толкова флуънт, колкото го представих пред шефа, когато ме наемаше. По-скоро е на ниво „Моля, една дъвка. Дъвка. Искам една д-ъ-в-к-а! Ох, просто гледайте къде ми сочи пръста!”. И второ, защото съм се покатерила на толкова ултра супер високи токове, че въобще не ми е ясно как ще карам. Обаче измъкване няма, така че с въздишка се настанявам на шофьорското място, горчиво роптаейки срещу тая моя лоша карма да закъснея точно, когато ще се посрещат височайши гости. И в следващия момент изтръпвам – левия ми крак се вее отчаяно във въздуха без да срещне познатото съпротивление. Внимателно оглеждам ситуацията в краката ми и буквално оставам без дъх. Върхът, колата е автоматик! Пулсът ми мигновено се ускорява до непостижимите двеста удара в минута и ме връхлита толкова жесток пристъп на паника, че виждам съвсем автентични звезди посред бял ден. Боже, че аз трудно шофирам обикновена кола, а в това чудовище се виждам разкъсана и завинаги осакатена още на третия километър, или най-много на петия. Спокойно, само спокойно, ще се справим! Спокойно, ама моя човек ще цъфне на терминал 2 след има – няма двайсет минути, затова пришпорвам чудовището и то с готовност полита с нисък режещ рев. Спирачка, спирачка! Къде е проклетата спирачка, мамка му!? Уф, на косъм беше! Хайде сега по-спокойно от предишното „спокойно”. Подкарвам отново, като се старая да не обръщам никакво внимание на напиращото наоколо ми групово недоволство. Впрочем, малко преди да стигна летището така добре съм овладяла звяра, че почвам да се чувствам сякаш цял живот все автоматици съм карала.

Голямата клечка вече чака и след задължителните приветствени слова мълчаливо го повеждам към звяра. Гостът изглежда е словоохотлив и безспирно дудне до мене, любезно усмихнат от ухо до ухо. Само че, на мен сърцето ми се е качило в гърлото, ушите ми бумтят, очите ми са пълни с морна пот и за капак почти съм си глътнала езика, затова се задоволявам да отговарям едносрично, като за компенсация клатя енергично глава всеки път, когато уловя повишаване на интонацията отсреща. Убедителна съм, спор да няма, но досадното каканижене в комбинация със стреса от шофирането всеки миг ще ми докарат я мини инсулт, я разрив на сърцето. Красноречиво мятам поглед в посока волана и за по-сигурно дори го потупвам (волана де, не госта) и от светналото на лицето му разбиране (на госта, не на волана) става ясно, че ще бъда оставена на мира, поне докато шофирам. О, блажена тишина! Какво става? Защо спира тая проклета кола?? Тръгни, тръгни, моля те! И нещо май дими! Мили боже, просто я накарай да тръгне, става ли? Всичко ще направя, каквото поискаш, честен кръст! Изчаквам известно време, но тъй като никакво чудо не се случва, примирено се съгласявам да изляза да я погледна. Усилено жестикулирам в посока Голямата клечка, докато се напъвам да скалъпя изречение с всички автомобилни термини, които са ми известни, обаче, онзи ми се усмихва все едно съм го уведомила, че до пет минути очаквам да завали. Е, поне не тръгва след мене. Какво ще гледам, и аз не знам, вътре сигурно е като космически кораб. Усещам как се задушавам, направо ми идва да ревна. Ама, това изобщо не е справедливо, защо точно на мен да се случат всичките гадости? И то, когато съм си облякла новичкото късметлийско костюмче. И дори си нямам телефон, по който да повикам помощ. И въобще днес трябваше да бъде един чуден късметлийски ден. И обещавам най-после да се заема с опреснителния курс по английски. И да не закъснявам ... и .. и наистина реввам сякаш ме колят.

Какво се случи после? Ами, някак успяхме да се приберем и двамата живи и здрави, Гинчето се закле, че колата на шефа щяла да се оправи, обаче, аз съм си решила - ще си седя вкъщи и ще се преструвам на болна, докато ... ами не знам докога. Чудно, дали приемат оставки по телефона?