автор: PapurcheMehurche

26

Джани се събуди, потънала в пот. Беше сънувала някакъв идиотски кошмар. Огледа болничната стая.
Лятното слънце влизаше през дръпнатите щори на прозорците. Да можех само да се цопна за миг в морето! Изсмя се цинично на налудничавата мисъл. Море нямаше да има за нея тази година, не се знаеше дали ще има занапред. Слънцето продължаваше нагло да пробива път към стаята. Дори то я вбесяваше. Беше толкова нелепо да нахлува през прозорците и да й напомня за живота навън. За живота, който тя беше спряла да живее.
Всички дни в клиниката бяха безусловно еднакви. Постоянна болка, постоянни страхове и плахи надежди. Джани усъвършенства ролята си на железен пациент. Никой не я беше чул да се оплаква. Никой не я беше видял да плаче или да се самосъжалява. Често я питаха откъде намира сили, за да бъде такава. А тя само се усмихваше загадъчно и мълчеше.
Често притичваше в нейното си нелегално раково отделение. С типичната си самоирония даде това име на санитарното помещение, където скришно от всички пушеше. Няколко пъти й се налагаше да изчезва от клиниката. Изтичваше до телефонните кабини и до интернет кафенето. Но всяко следващо прескачане на металната врата беше по-трудно от предишното. Беше доста изтощена, а за подобно краткотрайно бягство освен кураж и безразсъдство се искаха и физически сили.

Изабел влезе в стаята й с кошница пресни плодове. Бяха станали почти неразделни. Испанката имаше златно сърце. Джани я обичаше и я смяташе за нов приятел. Доверяваха се една на друга, споделяха историите от миналото си и копнежите си за настоящето. И някак бариерата между пациент и медицинска сестра беше прескочена бързо и неусетно.
Изабел й подаде един вестник и седна на столчето до леглото й.
- Как си днес, Джани?
- Нервно ми е. Искам по-бързо всичко да свършва.
- Хайде сега. Не ти отиват такива приказки и състояния. Погледна ли заглавието? – Изабел посочи към някаква статия, вестникът беше испанският АВС. – Виж какво пише!
- Охо, – Джани се съсредоточи върху материала – май клиниката е грабнала вниманието. Пише, че с експериментаторската си неуморна дейност Сан Себастиан скоро може да се превърне в международен център за оперативно лечение на рака на щитовидната жлеза. Дано стане! Надявам се, че има някакъв смисъл във всичко. Ако се измъкна оттук жива, ще намеря начин да разкажа на хората какво правите и как се борите за живота на пациентите си.
- Сигурна съм, че ще го направиш. Освен това сама ми каза, че имаш 5-годишен журналистически стаж. Може престоят ти тук да е подготовка за блестяща статия.
- Е, не го приемам този престой на подобна цена. Ама кой може да каже кое и заради какво се случва. Изабел, след колко време ще започне отстраняването на имплантанта ми?
- Чакам доктор Серхио да се обади. В момента подготвят операционната. Ще бъде отново с пълна упойка. Дойдох да направим тестовете за чувствителност към упойките. Дай сега ръчичка, хайде!
Джани протегна ръката си. Кожата й беше млечно бяла, под нея прозираха жилки като в мрамор. Виждаха се вени и капиляри. Изабел направи леки драсвания, номерира следите и отново я погледна, вече по-загрижено.
- Джани, осъзнаваш какво предстои. Днешният ден ще сложи начало на възстановяването ти. Вярвам, че всичко ще мине добре и успешно. А от теб се иска още малко кураж.
- Изабел, цяла нощ съм сънувала кошмари. Знам колко е важно. Знам, че ми предстои химиотерапия след днешния ден. Май имам още някакви сили. Просто искам възможно най-скоро да излезна от клиниката и да видя детето си. Освен това имам и други причини да бързам, но това не е важно сега.
- Кураж, миличка, кураж! Всичко ще се оправи. Почини си сега и се подготвяй. Аз ще проверя кога трябва да започваме.
- Изабел, ще влезеш ли в операционната с мен? Моля те! Знам, че ще съм под упойка и няма да чувам и виждам нищо. Но ако знам, че ти си там, ще ми е по-лесно и ще се чувствам по-сигурна.
- Разбира се. Ще бъда там. Сега се успокой и се отпусни. Отивам да видя какво става.

Джани взе испанския вестник и реши все пак да дочете статията. Искаше й се да провери доколко обективен е бил авторът й. Тя можеше да разкаже как стоят нещата вътре. Нямаше абсолютно никакви забележки към работата на лекарския екип. Отношението на всички беше изключително благонамерено и добро. Но тя знаеше, че нещата не са толкова розови. Видя как няколко от пациентите в съседните стаи починаха. Това беше жестоко. След смърт в отделението всичко тук й се струваше все по-зловещо. Нито изключителното усърдие на екипа, нито професионализмът на лекарите и сестрите, нито луксозната обстановка, нито здравият режим на болничен престой можеха да спрат хода на смъртта. А тя си идваше просто така – невикана, но чакана. Идваше в отделението на пръсти, като истинска страхлива вещица. После грабваше някой пациент и изчезваше. Но си тръгваше триумфално. Джани дори можеше да чуе гордите й крясъци – като на граблива птица, уловила плячка. Чуваше тези крясъци в сънищата си. И може би никога нямаше да се отърве от тях. Няма да й позволя на тази вещица да ме грабне! Не и сега! Няма! Закле се отново, че ще се пребори за живота си и вече малко по-спокойна се отпусна в леглото си да чака Изабел и анестезиолога.

Този път излизането от упойката не беше обичайно лесно. Потеше се непрестанно, започна да повръща, чувстваше се ужасно зле. Доктор Серхио стоеше до леглото и постоянно стискаше окуражаващо ръката й.
- Джани, дишай дълбоко! Така. Няма страшно, просто организмът ти е доста изтощен и понесе трудно упойката. Скоро неразположението ще мине. Само дишай дълбоко.
Джани му кимна и продължаваше да се гърчи от позивите за повръщане. Изабел постоянно попиваше потта от челото й и я галеше с успокоителни думи. Защо майка не е тук сега? Така ужасно ми е нужна! Джани усещаше, че топлата ръка на майка й би я спасила сега. Но тя беше на 4000 км оттук и дори не предполагаше какво преживява дъщеря й в този момент.

На втория ден след отстраняването на имплантанта излезнаха първите резултати от изследванията. Джани влезе предпазливо в кабинета на доктор Серхио.
- Е, докторе, ще ме бъде ли?
- Седни, Джани! Да, новините са повече от добри. Жлезата е възстановила функцията си. Не всичко е в нужните параметри, но предполагам, че само с лекарства ще успеем да подпомогнем работата й. Повиках те не само заради това. – докторът прочисти гърлото си, намести кръглите си очила с привичен жест и продължи – Знаеш, че следващата стъпка е химиотерапията.
- Да, знам. Опитвам да преглътна факта, че скоро ще остана без коса, а кожата ми ще прилича на подметка от стари обувки.
- Много си добра в подходящите сравнения! Но искам да си наясно, че химиотерапията е важна. Просто за застраховка. Карциномът нямаше никакви метастази. Но това не може да ни позволи каквато и да било немарливост и непредпазливост. Затова, надявам се още утре, да, още от утре да започнем терапията.
- Утре? Това значи, че съвсем скоро ще мога да си тръгна оттук! В предварителните ни разговори казахте, че при успешна операция, химиотерапията ще продължи около десет дни. Нали така?
- Да, но е още рано да говорим за тръгване оттук. Не бързай чак толкова! Ако нямаш други въпроси, ще те помоля да се върнеш в стаята си и никакво мърдане тези дни от леглото. Нужни са ни силите ти. И ти забранявам всякакви волни изпълнения и акробатични упражнения.
- Упражнения?
- Да, Джани. Знам, че прескачаш металната врата и изчезваш за малко. Затварям си очите. Знам, че не е редно. Но ти влизам в положение. И все пак ми е любопитно какво толкова има навън, което да те кара да правиш тези героични изпълнения.
- Има телефони, цигари и интернет. Имам нужда от тях.
- Ясно, такава била значи работата. Сега ще ти предложа една сделка – докторът потърка челото си. – Ще ползваш моя компютър, когато имаш нужда. В замяна на това искам да спазваш стриктно нещата, които ти казвам.
- О, докторе, това е страхотно! – Джани едва потисна порива си да го прегърне – Ще изпълнявам всичко. Обещавам!
- Вярвам ти. Хайде, отивай да почиваш. След час можеш да дойдеш и да постоиш пред монитора.
- Ще се възползвам. Благодаря Ви, докторе! Просто не знам какво да кажа.
- Тогава замълчи и отивай в леглото!

Джани се покри с чаршафа, но не можеше да си намери място. Искаше да напише много неща на Тед. Напоследък имаше нещо странно при телефонните им разговори и размяната на sms-и. Тя отлично усещаше някаква неприятна промяна, а престоят в болницата беше изострил изключително много чувствителността й към всяка промяна. Та аз различавам дори стъпките на различните лекари и сестри, какво остава да не уловя промяната в Тед!
Малко по-късно вече беше вперила поглед в монитора върху бюрото на доктор Серхио и отговаряше на получените си писма. Беше си съчинила подходящи реплики за всички. Описваше колко красива и топла е Испания, как отлично се чувства, как й липсват всички приятели, но пък не съжалява, че отново е в любимата си страна. Реши да пише на Тед най-накрая:
“Здравей Тед!
Подтиснала съм сексуалния си глад, а естрогенът ми е равен на нула /написа това по повод един негов груб sms/. Така че мога да пиша за всичко, което става. Резултатите ми са добри. Разбих ги с последната пункция. Световен шампион съм по оцеляване в рискови ситуации. Вероятно скоро ще ме изпишат, ако не се случи нещо непредвидено. Така искам да се махна от този затвор! Тук всеки ден и всяка нощ са изпълнени с много болка, страх и ужас. Не мога да се начудя на себе си откъде намирам сили да продължавам. Сигурно съм единственият пациент тук, който въпреки всичко се усмихва, говори и дори се шегува. Всяка сутрин си повтарям, че всичко е в моите ръце и ако не се отпускам, ако не губя куража си, ще оцелея. И така вече почти месец. Дано всичко да е към края, защото все пак съм просто човек. Не знам дали няма да се пречупя, но по-скоро не.
Знаеш ли, докато бях между живота и смъртта, не можех да мисля достатъчно ясно за всичко, което става. Не можех да преценя какво точно правя. Говоря за теб. Сега се чувствам ужасно. Може би аз съм най-голямата егоистка, която познаваш. Едва сега си давам сметка колко долно и нечестно съм постъпвала с теб. Ти си единственият човек, на когото се опирах изцяло и на когото казвах колко съм зле в действителност. Сигурно е адски неприятно да ти звънят по всяко време, да ти пращат sms-и, да ти говорят все за болка и умиране. Аз ти го причиних точно това. Чувствам се много виновна. Наруших ти личния живот, наруших ти спокойствието, натоварих те с голяма част от моята горчилка. Адски безотговорно от моя страна. Знам, че е непростимо, че нямам извинение за поведението си, но не мога да върна нещата назад. Съжалявам, че ти причиних тези неприятности. И, ако можеш, извини ме!
Мисля си и друго нещо. Помниш първото ми писмо. Казах ти колко много те обичам. Това не се променя. Не съм вчерашна пикла, която просто си говори за любов. Знаеш, че единствено страхът, че ще умра, ме накара да го напиша. Съжалявам и за това. Не биваше да усложнявам всичко. Сега, когато съм малко по-добре, половината ден прекарвам в самообвинения, че ти казах колко те обичам, а другата половина – в самообвинения, че не ти спестих да знаеш за болките и страховете ми тук. Давам си сметка, че кавалерското ти чувство те накара да напишеш, че не съм ти безразлична. Да, това беше спасителен пояс за мен, но аз не съм глупава. Написа ми това, което исках да прочета. Много джентълменско! Може би и аз бих постъпила като теб, ако знам, че това ще повдигне духа на някой, който ме обича и се бори за живота си. Може би и аз щях да излъжа. Не знам. Но всеки път, когато ти кажа или напиша нещо нежно, ти ставаш така студен. Говорихме за въпроси. Това е достатъчно. Те отговорите си идват сами. Сто пъти ти казах, че мислите за теб не пречат на възстановяването ми и е така. Разликата е, че сега мислите за теб ми причиняват старата болка. Нищо. Аз така съм свикнала да ме боли и да страдам, че ако някой ден ми се случи нещо хубаво, не знам дали ще го приема за нормално.
Пиша ти всичко това, защото при всекидневните ни телефонни разговори не мога да ти обясня, а и двамата сме много добри в избягване на забранените територии. Тед, не ми отговаряй нищо, ако смяташ, че е по-добре да ме излъжеш. Ако нямам шанса да бъда с теб, не знам дали ще се върна. Ще се опитам сигурно да се устроя някакси в Испания. Защото без теб завръщането ми е безсмислено.
Няма да ти се обаждам и да пращам sms-и. И без това започвам химиотерапията и едва ли ще имам сили. Когато ми напишеш какво мислиш, ще се чуем пак. Не те изнудвам, не те манипулирам. Разбери ме, трябва да знам какво става. Не искам да те обвързвам с обещания и такива неща, защото всичко е много сложно. Мога да чета между редовете. Извинявай, че те обърквам и пиша така, но знаеш, че с теб съм винаги сто процента откровена.
Мисли и направи каквото искаш. Ако срещнеш друга жена, която да те прави щастлив, действай! Най-важното е ти да си щастлив. А аз съм свикнала на всичко. Само помни, че те обичам повече от живота си, а той без теб не струва нищо.
Джани”.

Върна се в стаята си почти пълзешком. Ужасната откровеност, с която писа на Тед, изцеди докрай силите й. Джани позвъни на Изабел и помоли за приспивателно. Имаше нужда от сън без мисли и сънища, за да е отново силна и издържлива на следващия ден, когато стартираше с химиотерапията.

Джани беше изплашена и нервна. Имаше някакво гадно предчувствие, което успяваше да пропука маската й на железен пациент. Изабел я заведе в манипулационната. Настаниха я на кушетка и започнаха да я подготвят за химиотерапията. Включиха някакви жички, които постоянно активираха на мониторите графиката с промяната в сърдечния й ритъм и кръвното налягане.
Джани дори не предполагаше какво точно ще й правят. Не й остана кураж да пита. Просто лежеше отпусната и единствено ускореният й пулс показваше как всъщност се чувства.
Вкараха й абокати в двете ръце. После включиха две системи. Джани леко се отпусна. Приличаше на нещо като кръвопреливане. А след раждането на сина й беше преживяла това и нямаше от какво да се страхува. Затвори очи, омагьосана от капките тъмна течност, които се стичаха от банката по прозрачните тръбички и влизаха право в кръвта й.
Джани продължаваше да лежи, странно спокойна. Изведнъж обаче започна да усеща непозната тежест върху гърдите си. Не можеше да си поеме дъх. Имаше усещането, че сърцето й ще изскочи. Студена лепкава пот започна да избива по цялото й тяло. От носа й започна обилно да тече кръв. В това състояние я завари Изабел. Веднага повика помощ и загледа тревожно към мониторите. Доктор Серхио влезе в манипулационната запъхтян.
- Изабел, какво става?
- Заварих я така. Вижте показателите й. Пулсът й стигна почти 200. в същото време кръвното налягане се колебае през няколко секунди от 90/60 до 150/130.
- Включи кардиографа. Да видим сърцето. И се обади в реанимацията.
Джани не чу повече нищо. Витаеше в някаква лепкава тъмна мъгла.

Гласът на доктор Серхио беше странен. Уж тих, а в същото време изкривен някак, все едно говореше през фуния. Лекарят махна от лицето й кислородната маска и отново се опита да я накара да реагира.
- Джани, чуваш ли ме? Дай някакъв знак. Стисни ми ръката, ако ме чуваш.
Джани бавно отвори очи и видя разтревожените лица на Серхио и Изабел.
- Джани, можеш ли да говориш? Разбираш ли какво те питам?
Тя поклати глава и леко стисна ръката на Изабел. Разбираше всяка дума, но някак непосилно трудно й беше да намери файла в главата си, където беше закодирала познанията си по испански. Не можеше да се сети никаква думичка. Кимна им отново, малко по-енергично.
- Джани, моля те, кажи ми поне една дума. – Изабел я хвана за рамото – Моля те, Джани, една думичка.
- Dolor – прошепна “болка” и се унесе отново. Този път сънят й беше спокоен, а мониторите отчитаха стабилизирани показатели.

Нощта мина спокойно. Джани някак отдалече дочуваше тихото бръмчене на апаратурата в реанимацията. Не знаеше нито колко е часът, нито колко време е била в това състояние. Раздвижването по коридора я подсети, че е време за сутрешната визитация. Стоеше търпеливо в леглото и очакваше да разбере какво й се е случило. В стаята влезнаха цяла група лекари, съпровождани от Изабел. При вида й Джани малко се поотпусна. Изабел беше нещо като магическата й нишка с живота. Разгледаха картона с медицинските показатели. Коментираха нещо, но тя не можеше да разбере точно какво, оплетена в сложната медицинска терминология.
- Джани, как се чувстваш днес? – доктор Серхио я докосна по ръката, но остана прав до леглото й заедно с колегите си.
- Не знам как би трябвало да се чувствам, докторе. Замаяна и много изморена съм, не съм ставала от леглото не знам и аз откога, но не ме боли нищо. Просто се чувствам някак отпаднала и безплътна. Дори не мога да го обясня. Какво всъщност стана с мен?
- Реагира учудващо остро на вливането. Или, с една дума казано, организмът ти не понесе химиотерапията. Ако опитаме отново, рискуваме живота ти. – Серхио се огледа в стаята и продължи – При това положение се налага да прекратим опита за подобен тип превенция и възстановяване.
- Какво означава това? Моля Ви, докторе, обяснете ми. – Джани се приповдигна предпазливо и намести възглавницата под гърба си.
- Подробно обсъдихме ситуацията с екипа. Изводът се налага сам. Не можем да рискуваме живота ти с химиотерапия. Назначихме ти лечение с лекарствени препарати. Колкото до радиоактивния йод, – Серхио намести очилата си – неуместно е приложението му. Химиотерапията беше нужната застраховка при възникнали метастази. Но е неприемлива в твоя случай.
- Разбирам, докторе. Тогава? Какво следва тогава?
- Ще опитаме лъчетерапия. Тя е доста по-безобидна. А и има още едно малко предимство. Облъчването ще скрие всяка следа от белега, който ти остана след оперативното лечение.
- Какъв късмет! – Джани се върна към състоянието си на самоиронични забележки. – Поне няма да имам белези. Ако оживея!
- Джани, всички тук имаме волята да направим всичко по силите си, за да оживееш. И ще направим възможното. Но ти трябва да ни помогнеш. Имаме нужда от твоя кураж, от стриктно спазване на лечението и мобилизиране на силите ти. Организмът ти е изключително изтощен. Ще започнем да те захранваме със системи. А сестра Изабел ще бъде ангажирана да те придружава за кратки разходки на въздух и слънце. Вярвам, че нещата ще потръгнат.
- Доктор Серхио, искам да знам какви са ми шансовете и колко още трябва да остана тук.
- Шансовете ти са доста добри. Като добавим куража и енергията ти, които неведнъж си показала, стават повече от добри. Не повече от десетина дни е прогнозата ми, ако всичко тръгне както трябва.
- Охо! Доста добра прогноза. Ще направя всичко, което мога, за да се сбъдне!
- Вярвам в това. След малко ще те преместим в твоята стая и следобед започваме. Ако имаш някакви въпроси или колебания, можеш да се обръщаш към всеки от екипа. А сестра Изабел ще бъде изцяло на твое разположение.
- Благодаря на всички за грижите. Каквото зависи от мен, считайте го за направено.

Върнаха я отново в нейната си стая. Стана й приятно и някак мило. Изабел беше поставила рамка със снимката на Джейми, която Джани все поглеждаше. Почувства се някак на своя територия. У дома! Беше поредната нелепица на измореното й съзнание. Нарече дом болничната си стая. А домът беше онова спретнато местенце, някъде много далече оттук, където дните й с Джейми бяха изпълнени с много обич, мястото, където идваше Тед, мястото, където не можеше да я достигне нито болката, нито смъртта.
Затвори очи и отново се върна към своя апартамент. Спомни си всеки малък детайл от обстановката, усмихна се при представата за поочукания кухненски шкаф, който все се канеше да смени. Пренесе се за миг в слънчевата стая на Джейми. Купчина разпилени играчки, отворени убечници и тетрадки, натрупани разноцветни книжки и боички. И русата главичка на детето, което я гледаше с обич в огромните си очи и мило й се усмихваше, защото тя си беше неговата мама и неговата светлинка. Поотвори очи и притихна пред вратата на спалнята си. Видя се гушната в прегръдката на Тед. Спомни си нощите, когато приказваха с часове за минало, настояще и бъдеще. После той сладко я любеше. И сутрешното слънце мило ги поздравяваше с усмивката на надеждата, че светът е хубаво място, а животът е прекрасен.
При тези спомени усети пробождане в сърдечната област. Изабел я беше предупредила да избягва всякакво вълнение, защото сърцето й беше също така изтощено, както цялото й тяло. Джани отвори очи, пое си дълбоко въздух. За пръв път от няколко дни насам пожела да запали цигара. Стана предпазливо от леглото и бавно запристъпва към измислената от нея пушалня. Първото дълбоко дръпване я замая. Стана й горчиво. Дръпна още няколко пъти и загаси недопушената цигара. Май още не беше готова за любимото си пушене. Върна се в стаята си, за да изчака предстоящите следобедни процедури.

На сутрешната визитация на следващия ден помоли доктор Серхио да ползва за кратко компютъра му. Беше нетърпелива да види какво й е написал Тед. Чуваха се с него всеки ден. Той й звънеше, пращаха си съобщения, но написаното на хартия беше вече като обмислено решение и много по-сериозно от уверенията, че я чака. Отвори електронната си поща. Отметна получените писма с кратки забавни отговори. Накрая отвори написаното от Тед:
“Здравей, тореадоре! Започвам с едно извинение за това, че забавих отговора на писмото ти, а знам, че го очакваш с нетърпение. Да можеш да ме видиш само какъв образ съм пред компютъра, сигурно малките деца отстрани ми се смеят – стоя, гледам умно като индианец пишеща машина и пиша много бързо – една дума в час. Но няма как.
Да започна първо с мен – в апретурата нещата май не вървят на добре, работата намалява чувствително, а нови клиенти на хоризонта не се виждат. С всеки изминал ден все повече ми се изпарява желанието за работа и все повече се отегчавам, но засега ще си натискам парцалите, поне до появата на нещо по-сериозно. Твоето отсъствие се усеща осезаемо. Няма го нито ентусиазмът, нито твоите ловки ходове за привличане на нови клиенти. Всеки по някакъв начин осъзнава, че теб просто те няма тук. Дори не съм ходил до офиса ти. Няма и да отида. Защото без теб нищо не е същото.
В личен план нищо запомнящо се, не съм давал на душата от доста време, а флиртовете съм ги зарязал нацяло, абе май съм в период на застой, ще видим докога. Повярвай ми, радвам се от сърце, че вече си по-добре /надявам се наистина да е така, а не само да ме успокояваш или пък да го казваш от други съображения/. Колко си по-добре, само ти си знаеш. Сигурно си най-забележителният пациент в цялата болница и лекарите няма да те забравят, но ти си си такава – откъдето минеш, винаги те помнят.
Добре де, спирам с увода и започвам по същество. Знаех, че ще дойде и този ден да задаваш директни въпроси и да искаш директни отговори. При теб май винаги е така – още не си се справила с един проблем и веднага се появява друг за разрешаване. Пожелавам ти някой ден /дано да е скоро/ и хубавите неща при теб да се редуват едно след друго, още повече, че не познавам друг човек, който да го заслужава повече от теб. Давам си сметка, че сега си в много деликатно положение – дали да се върнеш тук /и най-вече има ли за какво/ или да останеш в Испания. Искаш да знаеш отговора на въпроса, който от много време витае около нас – имам ли някакви чувства към теб. Вероятно искаш да ти отговоря с да или не, но нещата не са толкова прости. Ако имаш и най-малките съмнения, че това, което ти пиша, е шикалкавене или опит да бъдат избегнати преките отговори на въпросите ти, просто не го чети. Ти си достатъчно проницателна, за да се опитвам да го правя. Ще ти го напиша точно така, както го чувствам. Четейки твоите писма /не се и съмнявам, че всичко в тях е 100 % истина/, си давам сметка за болезнените чувства, които изпитваш към мен. Такива, каквито човек рядко или веднъж в живота си изпитва. Иска ми се и аз да ти отвърна със същите. На твоето “обичам те” аз отговорих с “не си ми безразлична” – има разлика, нали? Знаеш, че мога да премълча някои неща, но не и да те излъжа. Всъщност мисля, че точно в това, че винаги си говорим открито, е магията на нашата връзка. Нещото, което аз изпитвам към теб, е ПРИЯТЕЛСТВО – СИЛНО, БЕЗРЕЗЕРВНО И НЕОБИКНОВЕНО. Може би трябва още време, за да прерастне в нещо повече, но не мога и не искам да те гледам /или чета/ как страдаш и се самообвиняваш заради мен. Не е честно и не искам да продължавам да ти го причинявам. Да, естествено, че съм виновен пред теб за това, че сигурно в моите действия си видяла достатъчно знаци, че това може да е нещо повече от приятелство. Само не си мисли, че съм двуличник и лицемер. Не съжалявам за нито една секунда, прекарана с теб /е, може би само за момента, в който рано сутринта се бях качил на масата да ти оправям полюлея, сигурно съм бил голяма карикатура – шегувам се/. Във всичките ни разговори и sms-и не съм ти казал нещо, което да не мисля. Може би някои неща и да съм преувеличил, но, за Бога, та ти се бореше с последни сили за живота си! Нима искаше точно в онези трудни за тебе и, повярвай ми – не леки и за мен дни, да започнем да се занимаваме с това кой какво изпитва към другия. Не, не мисля, че това беше моментът. Всичко, което правих, е – опитвах се да помогна, да не оставям сам в такъв труден момент мой МНОГО БЛИЗЪК ЧОВЕК. Не от състрадание, не от джентълменство, а просто, защото ми идва отвътре. Аз обаче май ти направих мечешка услуга. Причиних ти много мъка и страдание, за което съжалявам. Сигурно си мислиш, че с такива приятели врагове не ти трябват. Най-важното обаче е, че ти оцеля и не благодарение на някой, а благодарение на теб самата. Ако все пак и аз имам съвсем малка заслуга, ще бъда много удовлетворен – животът ти е над всичко. Знам, че за някои неща се досещаше, но искаше аз да ти ги напиша. Знам също, че при това положение едва ли ще ми се обадиш или пишеш скоро. Ще ти трябва време да си подредиш нещата. Предполагам, че ще си помислиш “той иска да ме разкара”. НЕ!!! Чети редовете, а не между тях! Всичко, което мисля, е написано там. Ще се радвам да ми отговориш, но и да не го направиш няма да ти се сърдя – ще имаш право. Винаги ще се интересувам как си и как я караш, не ме дръж в неведение. Не те изключвам от личния си живот, а само искам да те преместя на друго, малко по-различно от желаното от теб място. Знам, че това не ти стига, но засега толкова мога да ти предложа. Моля те още веднъж – прости ми за всички страдания, причинени от мен! Дано те не са по-силни от хубавите моменти, които сме преживели, а може би и предстоят – времето ще покаже.
ПП. В последното си писмо пишеш, ако намеря жена, която ми допада, да действам. Не се и съмнявай, че ще е така. НО знай, че в това отношение ТИ ВДИГНА ЛЕТВАТА МНОГО ВИСОКО.
Искрени, приятелски и много целувки от мен!!!
Тед”

Джани избърса сълзите от очите си. Чувстваше се много странно. Все едно се наблюдаваше някъде отвисоко. Присъдата й вече беше прочетена. Приятелство! По-гадна дума за нежеланието на мъж да бъде с жена няма. И като че ли това ставаше мръсна дума в речника й.
Изключи монитора и се върна в стаята си. Имаше нужда да премисли написаното преди да я завладее болката и усещането за загуба.

27

Лъчетерапията не беше кой знае какво изпитание. Дори на четвъртия ден от лъчението от белега й на шията имаше само следа с тъмнорозови ръбчета, които лесно щяха да се заличат.
Джани понасяше добре всичко, свързано с лечението й. Понасяше беше точната дума. След писмото на Тед всичко някак й се струваше овъргаляно в сиво и мръсно. Светлинката не трепваше пред очите й. Усмивката й беше все така широка, но зад нея прозираше болката. Усмивката беше просто гримаса – разтеглени устни, физиономия, която нямаше блясък и разцъфващите пламъчета на любов и надежда в очите.
Джани излизаше за разходка в двора на клиниката. Предпочиташе да бъде сама. Искаше й се да подреди изминалите събития и да намери себе си. Най-вулгарната дума, която й идваше наум тези дни, беше „приятелство“. Ледени тръпки минаваха по тялото й, когато някой от клиниката й казваше: “Как си, приятелко?”. Мразеше подобни обръщения. Но не можеше да отрече самата себе си. Искаше й се решението да е просто и логично. Да затвори очи и спомените и чувствата към Тед да се заличат, както се заличаваха последните капки от ежедневните системи, които се вливаха в кръвта й. Но не се получаваше. Не беше лесно. А и самата тя не можеше да се убеди, че копнежите по Тед и жаждата за любовта му са илюзия. Той й звънеше неизменно всеки ден. Получаваше съобщенията му на мобилния си телефон. И това я объркваше повече от всичко друго. И кадифените нотки в гласа му си бяха същите, и нежността му беше същата, познатата загриженост не беше поза, а истинско желание за доза кураж и подкрепа. И обещанието, че той си е там и я чака, си беше неизменно същото. А всичко това не се вързваше с онова проклето писмо и обяснението му в приятелство.
Джани седна на една пейка, огледа се и запали цигара. Беше започнала да пуши отново. Въпреки убийствените критики на Серхио. Но тя си беше бунтарка. А аргументите за “трябва” и “не трябва” просто пренебрегваше. Дръпна си от цигарата и се заслуша в откъслечните птичи песни. В горещия следобед дори птичките щадяха силите си. И тяхната жизнерадостност беше трудноуловима. Изабел се приближи към нея и я стресна с появата си.
- Ето къде си била! Търсих те из цялото отделение. Даже за миг си помислих, че си решила да избягаш.
- А, Изабел, здравей! От първия миг в клиниката имам това желание, но се старая да остана до края.
- Имам добри новини, Джани.
- Новини? – тя се пооживи.
- Да. Утре свикват лекарски консилиум. Ще преценяват твоя случай. И всичко говори, че до ден-два ще те изпишат. Преди малко прегледахме с доктор Серхио последните ти изследвания. Невероятно е, но ти успя. – Изабел я прегърна и я разцелува. – Успя, миличка! Почти всичко е в параметри и не виждам никаква причина да продължиш стоенето си в клиниката. Вярвам, че консилиумът ще прецени същото.
- О, Изабел! Не мога да повярвам, че краят му вече се видя. А аз наистина се чувствам вече добре. И силите ми се върнаха, нищо не ме боли.
- То личи от изследванията, че си добре. Но, Джан, има нещо, което не мога да си обясня. – погледна я право в очите – Имаш абсолютното право да си щастлива, да подскачаш до небето, защото кошмарът свършва. А в същото време в очите ти има такава тъга! На моменти дори не ми се иска да се вглеждам в тях, защото това, което виждам, е повече от болка. Какво става, Джани? Какво те измъчва така?
- Не знам откъде да започна. Преживях много тук, ти си ми свидетел, че никак не беше лесно. Ужасно ми липсва детето ми, семейството ми. Искам да се върна вкъщи. Но не е само това.
- Щом не е “само това”, предполагам, че тук е замесен мъж.
- Да. Разказвала съм ти за брака и раздялата с мъжа си. Месеци след това срещнах някого. И се влюбих. Казва се Тед. Никога и никого не съм обичала така. Бяхме заедно в месеците преди да дойда тук. Той ме подкрепяше през цялото време. Не знам дали дължа оцеляването си на мен или на него.
- Тогава? Защо си тъжна? Виждам, че постоянно получаваш обаждания и съобщения на телефона си. Не разбирам твоя език и не знам какво си говорите. Но винаги забелязвам промяната в настроението ти. Та ти просто грееш, когато говориш с него или четеш съобщенията му. Просто не те разбирам.
- В последното си писмо той ми се обяснява не в любов, а в безрезервно приятелство. Не искам да бъда негова приятелка. Искам да бъда жената в живота му! Ето това ме тормози. – Джани запали нова цигара и се загледа във върховете на болничните си чехли. – Изабел, за много неща не намирам отговор. Може би не съм достатъчно проницателна, не знам защо. Той ми декларира приятелство, а в същото време усещам любовта му, когато ми говори или пише. Не знам какво става.
- Слушай, Джани, аз не съм експерт по емоционални проблеми. Но ще ти кажа от опит, че понякога прибързваме с изводите си. Често не можем да проумеем определена ситуация, защото не си правим труда да поискаме точни отговори на точните въпроси. Така се получават недоразуменията, които успяват да ни отблъснат и отдалечат от човека, когото обичаме. А понякога решението е абсолютно просто – да оставим времето да подреди нещата, които не можем да оправим сами. Затова недей да бързаш! Изчакай да излезеш оттук и да се върнеш в дома си. Може би всичко ще се оправи. А и ти заслужаваш цялото щастие на земята. Защото си невероятен човек. Не познавам никой като теб. Винаги си намирала сили да преодолееш болката и разочарованието, да се усмихнеш. Та ти дори успя да заразиш много от пациентите с усмивка. А какво по-хубаво от това да дадеш вяра и надежда?! Затова те обичам толкова много, миличка. И затова искам да си много щастлива. А ти ще ми липсваш ужасно, когато си тръгнеш оттук. Защото истински хора в живота се срещат рядко. А ти си най-истинският човек, когото познавам.
- Благодаря ти за всяка думичка, Изабел. Ти също ще ми липсваш ужасно. Свикнах да виждам благата ти усмивка, да говоря с теб, да споделяме. Но аз не отивам в друг свят, а просто на друго място. Ще си пишем, ще се чуваме по телефона. Това го обещавам! А и защо да не ми дойдеш на гости със семейството си? Ще бъде страхотно!
- Да, ще бъде!
Прегърнаха се приятелски и замълчаха. Започна да пръска ситен летен дъждец, който ги принуди да се върнат в отделението.

Джани обикаляше стаята си за стотен път. Знаеше, че заседава лекарският консилиум. Всеки момент щяха да я повикат. А тя се притесняваше, сякаш нещо ужасно лошо може да се случи точно накрая. Беше изключила телефона си, не поглеждаше никакви компютри и пощи. Просто чакаше. Онзи момент, когато щеше да затвори вратата на клиниката и да тръгне напред. Сама не знаеше накъде и как, нито какво ще прави. Но опитваше да подреди задачите по важност. Първата беше да се махне оттук.
Повикаха я в просторната зала, където обсъждаха случаи и съдби. Като моята. Джани влезе привидно самоуверена. Но не искаше да задържи погледа си върху никого. Седна на един стол, близо до Серхио, и изчака той да проговори.
- Джани, познаваш всички от екипа. Току-що приключихме с разглеждането на твоя случай. И сме единодушни – изписваме те утре. Пълните изследвания, които направихме, говорят, че си свършихме работата отлично. Преборихме се, Джани! – доктор Серхио за пръв път не успя да се овладее, прескочи обичайната си сдържаност, стана и я прегърна – Джани, надвихме рака! Успяхме.
Всички станаха на крака. Започнаха да я прегръщат, да се ръкуват, някои даже почнаха да ръкопляскат.
- Доктор Серхио, – Джани успя да надвика шума – това значи, че аз съм добре и ще живея. Ще живея, нали?
- Да, да и сто пъти да! Джани, ти си първият пациент, който завършва успешно целия курс на лечение. Знам, че не ти беше лесно. Но ти успя да намериш сили и да се пребориш. И това не са само думи.
- Не, докторе, успяхме заедно. Какво щях да правя без Вас, без Изабел, без всички от екипа?! Успяхме всички заедно. – Джани помоли за салфетка, защото не можеше да удържа емоциите си повече, а сълзите сами си извираха от очите й.
- Имаме към теб една молба. Съобщихме на медиите за твоя случай. От TVE се обадиха с молба да ти вземат интервю. Искат да направят репортаж за клиниката и постиженията ни. Имаш ли нещо против?
- Не, как против! Зарекох се, че ако се измъкна оттук, ще разкажа на всички. Искам всеки болен да има моя шанс да се справи и оцелее. Затова ще разказвам за всички вас и за Сан Себастиан. Ако няма друго, ще се връщам в стаята си.
- Не, сестра Изабел ще ти даде датите за контролни прегледи. Поне още два пъти ще трябва да дойдеш дотук, за да видим как вървят нещата. А иначе ето ти рецептата за лекарства. Още 2-3 месеца ще ги приемаш. И това е. Остава да намериш начин за почивка. Разходки, слънце, плуване и най-важното – никакви емоционални трусове. Трябва да почиваш поне още 2-3 месеца. Дано имаш възможност. Почивка и възстановяване – това следва!
- Добре, докторе. Ще се постарая да почивам.
- Джани, само секунда още. Всички се чудим на едно нещо – откъде намери толкова сила и кураж.
- Ще Ви отговоря. – Джани огледа мъжете в стаята, облечени в лекарските униформи на Сан Себастиан – Аз си дадох клетва, че ще оцелея. Защото имам дете, което ме чака. И защото има един мъж, заради когото си обещах да се върна. Това е. – Усмихна им се и излезе, съпроводена от разменените реплики и коментари по повод думите й.

Късно вечерта изгледа новините на Испанската телевизия. Дадоха част от интервюто с нея. Беше щастлива, че случаят й ще стане известен и ще даде нови надежди на хиляди хора, които се чувстват обречени. И това не беше суета и задоволено его. Не й пукаше, че са я показали по телевизията. Това нямаше никакво значение за нея самата. Важно беше за другите, за тези, които не вярваха, че има преодолими болести, че човешкият кураж и сила не са просто думички от правописен речник, а изпълнени със съдържание истини.
На следващия ден във всички водещи вестници имаше нейна снимка, придружена от солидни репортажи за постигнатия успех. Хареса й едно заглавие “Ракът на щитовидната жлеза може да бъде преборен, вижте усмивката на Джани – тя успя!” . Беше малко като заставка на евтина реклама, но беше истина. Имаше и много снимки от клиниката, интервюта с доктор Серхио и колегите му.
За първи път тази сутрин пиеше кафе. Беше невероятно усещане – за свобода, промяна и нов живот. Дори й позволиха да пуши “умерено” в болничната стая. Джани събра багажа си, без да бърза. Искаше да си вземе довиждане с Изабел и Серхио. Но имаха спешен случай. Тръгна си без сбогуване. По-добре! Можеше и да се разплача!

Стоеше пред входа на клиниката странно самотна, с малка пътна чанта в ръка, коса в пълен безпорядък и поизмачкани дрехи. Постоя десетина минути така, преди да реши накъде да поеме.
Отби се в интернет кафенето, до което често прескачаше по време на болничния престой. Поръча си кафе и отвори електронната си поща. Не й се занимаваше с писма, но поне можеше да остави съобщение на Тед. Запали цигара, само за миг се поколеба, после отвори прозорец на монитора и почна да пише:
“Здравей, Тед!
Аз съм от един час НА СВОБОДА!!! След десет дни имам контролен преглед и съм сигурна, че всичко вече ще е наред. Дай, Боже!
Как изкара на морето? Само мъничко ти завиждам. Абе не е толкова мъничко, ама карай...
Тед, извинявай за отровните ми съобщения от петък. Мислех, че ще умра, когато прочетох писмото ти. Сега за последен път казвам нещо по темата. Първо, не искам да се чувстваш виновен за нищо. Нямаш вина или може би само за това, че си такъв прекрасен човек и страхотен мъж. Вината е само моя – че не съм достатъчно жена, за да провокирам някакви чувства. Мисълта, че няма да те виждам и да ти говоря, че няма да ме докоснеш, да ме гушнеш, ме кара да откача. Затова взех решение – връщам се. Предлагаш ми приятелството си. Приемам всякакви предложения. Повече не искам да говорим за това. Моля те, причинява ми болка, а вече насъбрах болка за целия китайски народ. Нека оставим всичко, както си беше. Ако е писано, ще стане. Повече няма да ти говоря за любовта си, освен ако не ме провокираш. Но това няма да стане, така че никога няма да ти говоря за това. Стига и ми престига всичко. Как мислиш, по-добре крачка назад, а? Не ми е присъщо, но се оказа много трудно да намеря някакъв път към теб. Ако има 1000 начина да се стигне до теб, аз ще намеря 1001, но не сега и не тук. Ако приемеш за разумно, нека върнем нещата там, където бяха. Аз ще се постарая да не се измъчвам. Ама че парадокс – с теб боли, без теб не се издържа! Чакам да ми пишеш какво решаваш.
Не мога да ти се обадя. Нямам пари в телефоннния ваучер. Нямам изобщо никакви пари. Когато измисля нещо, ще ти звънна.
Чао, поздрави на всички от мен и ме извини, че не им пиша.
Джани”

Плати си кафето и интернет услугата и излезе. Беше горещо и лепкаво. По улиците почти нямаше хора. Тя самата не обичаше Мадрид. Страстта й бяха Валенсия и Барселона. Но беше в испанската столица. Имаше три евро в джоба си и изобщо не знаеше какво да предприеме. Престоят в клиниката й възлезе на 8600 евро. Беше току-що излекувана, без пари, без работа, без нищо.
Разтърси главата си, както правеше винаги преди важно решение и се огледа за банкомат. В сметката й бяха останали 36 евро. Успя да изтегли само 30 и се отправи към автогарата. Познаваше Мадрид, можеше да си спести разходите за такси и автобуси. Вярно, че ходенето пеша в юлската жега не беше в предписанията за възстановяване, но нямаше избор. Детето й беше в Алмурадиел – малко градче на близо 200 км от столицата. Трябваше да стигне дотам.

Пътуването беше повече от кошмарно. Наложи й се да смени два влака и един автобус, но това нямаше значение. Нищо нямаше значение. Просто трябваше да стигне при детето си.
Минаваше десет вечерта, когато откри адреса на квартирата, в която беше настанила Джейми и Антон. Почука на вратата, почти в несвяст. Силите й я напускаха. Пътуването се оказа предизвикателство, с което беше принудена да се справи. Антон отвори вратата.
- А, какво правиш тук? Защо не се обади, че тръгваш? Щях да измисля нещо да те прибера от Мадрид.
- Здравей, Джейми спи ли вече?
- Не, гледа филм. Влизай де.
Джани захвърли пътната чанта и връхлетя в хола. Не изчака дори детето да се обърне. Сграбчи го в прегръдките си и го покри с целувки.
- О, зайче! Така ми липсваше... – продължи да го целува.
- И ти ми липсваше, мамо. Нали вече няма да ходиш на работа толкова далече?
- Не, миличко, няма. Сега ще съм тук, при теб. Ще си почина няколко дни и после ще видим какво ще правим.
- Искам вече да си отиваме вкъщи. Испания ми харесва, ама по-хубаво си е вкъщи.
- Знам, зайче, знам. Още мъничко остана.
- Радвам се, че си дойде, мамо. Така ми беше мъчно за теб!
- Тук съм вече, миличък. Тук съм.
Антон стоеше в средата на стаята и мълчаливо ги наблюдаваше.
- Джани, искаш ли нещо за ядене или за пиене?
- Не, благодаря ти. Не съм гладна. Имам нужда само да се изкъпя и да си легна. Много съм изморена.
- Добре де, влез се изкъпи, аз ще се погрижа за Джейми.
Джани се отпусна под освежаващата струя на водата. Имаше нужда да отмие усещането за болница и смърт.
Излезе по хавлия и запали цигара. Антон беше сам в хола.
- Къде е Джейми?
- Заспа. Преди малко го пренесох в спалнята. Игра следобед с децата от улицата и беше много уморен.
- Нищо, утре ще се видим с него за повече.
- Не казваш нищо. Какво стана?
- Всичко е наред. Оцелях. Имам нужда да си почина няколко дни. После се прибираме с детето.
- Защо не останете? Квартирата е достатъчно голяма. А и Джейми има вече приятели тук.
- Как да разбирам това?
- Останете. Може би не всичко е свършило между нас. – опита се да я погали по оголеното рамо – Сега сме тук и тримата, можем да започнем отначало.
- Не съм мислила за това. А съм прекалено изморена. Не ми се говори точно сега. Но едва ли. Мина много време, случиха се много неща.
- Вярно е, но какво пречи да опитаме?
- Не знам. Не мога да вземам решения в момента. Искам само да поспя. Едва стоя на краката си.
- Ще легнеш ли при мен?
- Не. Ще се гушна при Джейми. Лека нощ!
Джани леко му се усмихна и отиде в спалнята. Джейми спеше сладко, с доволна усмивка на устните. Целуна го отново. Облече нощницата си и се сгуши в хладния чаршаф.

Спа непробудно до следващата вечер. Легна по тъмно, събуди се по тъмно. Малко се обърка, но чу от съседната стая смеха на Джейми и се стегна. Преоблече се, изми се и отиде при тях в хола.
- Айде, мамо, цял ден чакам да станеш!
- Извинавай, миличък. Бях адски изморена. А ти защо не ме събуди?
- Татко не ми разреши. Каза, че трябва да си почиваш и да не те ядосвам. Дори не съм вдигал никакъв шум.
- Благодаря ти, Джейми.
- Джани, взел съм готова храна за вечеря. Ще сложиш ли масата? – Антон й посочи торбите на един стол в кухнята.
- Да, веднага. И аз съм гладна.
Вечеряха набързо. Джани се чувстваше много не на място. Създаваха илюзията за едно щастливо семейство, което кротко почива пред телевизора в очакване на следващия ден. Но истината беше друга.

В следващите дни Джани прекарваше часове в игри и разходки с Джейми. Антон ходеше на работа. Вечер беше прекалено изморен, което за нея беше добре дошло. Имаше оправдание да не започват отново мъчителните разговори за нов шанс и начало.
Джани се чувстваше добре здравословно, но единствено нейното малко момченце успяваше да я държи усмихната. Чуваше се с Тед. Той й звънеше по няколко пъти на ден, както преди й пращеше съобщения. Но тя не можеше да отговори и на него кога ще се върне.

Следващата събота Антон ги изведе на дълга разходка с колата. Обикаляха пътищата, разглеждаха красиви места. Спряха да обядват в старинен замък, преустроен в крайпътен мотел. Антон взе стая за нощувка и се върна при тях на масата.
- Има свободни места. Платих стаята. Сега да хапнем, после можем да се качим да си починете малко от пътуването и пак ще излезем да се разхождаме.
- Тук е хубаво. Много е тихо и слънчево. Джейми, харесва ли ти?
- Да, мамо. Даже има басейн. Много е яко!
- Радвам се, че мястото ви харесва. Искате ли още нещо за хапване?
- Не, – Джани премести чинията с паеля – искам само нещо за пиене, може би една фанта. Ще се качвам в стаята, ще ми донесете ли фантата?
Не дочака отговор. Отключи стаята. Беше добре обзаведена, с вкус и доста семпло. Имаше и малка тераска. Седна на шезлонга. Голям чадър я пазеше от следобедната жега и слънцето. Отпусна се напълно. Антон я извади от състоянието на безметежна дрямка.
- Джани, нося ти фантата. Ти да не си задрямала?
- Да, благодаря ти – протегна се сънливо. – Много е приятно тук. Къде е Джейми?
- Разреших му да отиде на басейна. Не се тревожи, има учител и спасител. След малко ще отида да видя какво прави. Ти няма ли да се топнеш?
- Аз ли? Не. Предпочитам да полежа.
- Мишо, – за пръв път Антон използва милото предишно обръщение към нея – искам да поговорим.
- Добре. Нека само се преместим вътре. Тук е доста топло.
- Мислила ли си какво ще правиш занапред?
- Имаш предвид дали ще остана при теб? – Антон само й кимна – Да, мислих. Хубаво е да сме тримата заедно с детето. Забавно ни е, прекарваме чудесно. Но при първия трус нещата ще свършат както преди. Ние сме вече достатъчно големи. Няма нужда да се заблуждаваме. Това сега са някакви откраднати щастливи мигове. А после ще боли още повече.
- Вярваш ли това, което казваш?
- Да, Антон, убедена съм. Няма смисъл. По-добре да запазим приятелски отношения в името на детето и всеки да върви по пътя си. Така е най-честно за всеки от нас. И мисля, че е правилно.
- Мишо, аз все още искам да живеем заедно. Дори и сега те желая.
Джани видя в очите му спомена за изминалите години, първите докосвания на устните им, първите пъти, когато се любеха. Беше така здраво оплетена в примката на миналото, безизходицата на настоящето и несигурността на бъдещето, че не можеше да преценява ясно какво да каже или направи. Само леко го повика с ръка и разкопча горните си копчета. Антон не дочака нова покана. Люби я с жар, сдържана в изминалите месеци, далече от нея. Беше и нежен, и страстен, беше решил да я накара да се почувства задоволена и успя.
Джейми ги събуди с упорито тропане по вратата.
- Браво бе, аз се уча да плувам, а никой не идва да ме види. Много ви се сърдя и на двамата.
- Джейми, аз ще дойда при теб. Нека да оставим мама да си почива. Не се сърди повече! Само да се облека и отиваме на басейна.
Джани се направи, че спи дълбоко. Едва след като двамата излязоха, стана от леглото. Взе си душ, облече се и запали цигара на терасата. Върна се към изминалите няколко дни и към последните часове. Беше хубаво. И любенето беше хубаво. Но имаше вкус на онова усещане “за последно” и “никога вече”. Не можеше да се върне при Антон. И не искаше.

След вечеря изчакаха Джейми да заспи и се усамотиха на терасата с по чаша мартини. Упорито избягваха да се гледат и говорят в последните няколко часа. Но Джани повече от всичко мразеше да играе игрички и да бъде нечестна.
- Антон, не говорихме за следобеда. Беше ми хубаво да се любя с теб. Но знаеш, че това никога не е достатъчно.
- На мен също ми беше хубаво. Никоя друга жена не умее да се люби като теб. Никоя!
- Стига де. Едва ли правя нещо особено.
- Не, но си специална. И мъжът до теб се чувства специален. Поне аз така се чувствам. Е?
- Антон, искам да ти кажа някои неща. И да забравим. Не искам и не виждам смисъл да се връщам отново при теб. Просто не искам. Не вярвам, че хората се променят. Не вярвам, че няколко чудесни часа в правене на любов променят нещо. Така че – няма да има ново начало. Съжалявам. Но вярвам, че е по-добре и за двамата.
- Категорична си в решението си.
- Да, така е. Има и друго. В момента съм в ужасно финансово положение. Имам да връщам близо 2000 евро. А това са доста пари. В сметката нямам абсолютно нищо вече. Не мога да се върна така и да почна отново от нулата. Нямам вече и работа. Одеве позвъних тук-там. Има възможност да ме вземат по заместване като барманка в един ресторант до Алмурадиел. Ако стане, ще поработя.
- Но ти трябва да почиваш!
- Знам, но нямам никакъв друг избор. Ще останем още месец в квартирата с детето. Джейми ще бъде в повечето време сам през деня, но ще се справи. Аз трябва да оправя заемите си и да имам малко пари, за да мога да потърся работа като се върна.
- Аз мога да помогна.
- Предполагам, но няма нужда. Ще ти трябват средства, за да подредиш живота си отново.
- Мишо, защо? Защо не ни даваш никакъв шанс?
- Не искам да говорим едно и също. Просто няма смисъл. Още месец и после отново всеки по пътя си. Ще видиш, че е по-добре така. Ще видиш!
- А как ще живеем през този месец?
- Мислих и за това. Аз ще си поема домашните задължения и каквото трябва. Можем да излизаме и да се забавляваме заедно, можем и да пазим добрия тон в името на детето. А можем и да се любим. Винаги ни е било хубаво да го правим. Не виждам причина да се въздържаме, стига да имаме желание за секс.
- Да, както винаги си обмислила всичко. И както винаги аз нямам право на коментар.
- Не е така. Имаш право на коментар. Но това нищо няма да промени. Моля те, нека бъдем приятели в този месец. Аз също ще се старая.
- Добре. Не очаквах да си така непреклонна, но явно вече си решила. Да бъде така, щом това искаш.
Не говориха повече. Останаха на терасата, заслушани в собствените си мисли и чувства. През нощта Антон отново я люби. Но не с безнадеждност, а с тиха премерена страст.

В началото на август Джани започна работа като барман в един крайпътен ресторант до Алмурадиел. Работата беше доста тежка. Потокът от клиенти – нескончаем. Наложи й се бързо да разучи местните ястия, типичните испански коктейли и питиета. Повечето неща бяха доста странни, но тя нямаше време да мисли за вкусовите предпочитания на клиентите в ресторанта. Работата й беше да ги обслужва бързо и качествено, любезно и с широка усмивка. Изкарваше луди бакшиши. Само за седмица бакшишите й бяха три пъти повече от седмичното възнаграждение. Работеше по 12-14 часа на ден. Не й оставаше нито секунда, дори да седне. Прибираше се изтощена като след маратонско бягане, къпеше се набързо, приготвяше храна за вечеря, оставяше ядене за Джейми за следващия ден и заспиваше почти незабавно. Ходеше с автобус до ресторанта, а Антон я прибираше с колата вечер или някой колега я оставяше близо до квартирата й.
Беше абсурдно всичко, което правеше. До вчера умираше в мадридската клиника, а днес се трепеше до самозабрава в ресторанта, за да върне заемите си и да подсигури поне два месеца спокойствие, докато си намери работа в собствената си страна.
Телефонните разговори с Тед бяха ежедневната й доза събуждане. Той винаги успяваше да я разсмее. Връщаше й куража да издържи още 10 часа права зад бара. Той й даваше смисъл и вяра, че това, което прави има смисъл. Тя му разказваше смешни истории за клиентите, никога не се оплакваше от умора. Поразяваше го с оптимизъм и едно фино чувство за хумор, което завладяваше. Джани често се опитваше да улови някакъв тревожен сигнал в обажданията му. Но нямаше такова нещо. Той си беше неизменно загриженият и добър Тед. И й се струваше, че той е навсякъде – в глъчката на верандата, в чашата горещо кафе, което обожаваше, в пенливата бира, която испанците предпочитаха пред всичко, в тайните сълзи, които незабелязана от никого проливаше в моментите на пълно изтощение, в докосването на горещата й кожа до ледогенераторите, в палмите, които обкръжаваха ресторанта, в подритнатите чакълчета, които й се смееха под обувките, в звънливия смях на Джейми, в непоносимата горещина на нощите. Тед беше неизменно и навсякъде с нея. Защото беше в сърцето й. Защото той живееше всяка секундичка от нейния собствен живот. Това беше пълното отдаване и безрезервно обичане. Това беше нейната сила и слабост.

Последната седмица на август Джани си взе два почивни дни и замина за Мадрид. Беше време за последния контролен преглед. Първата й спирка беше клиниката Сан Себастиан. И доктор Серхио, и Изабел бяха в отпуск. Прегледа я друг лекар, когото познаваше от престоя си там. Всичко беше наред. Даде й рецепта за лекарства, които трябваше да продължава да пие. Размениха си малко любезности и тя отново тръгна по улиците на Мадрид.
Мина през банка, преведе 2000 евро, които беше взела назаем. Едва тогава наистина й олекна. Вече не дължеше нищо никому. Щеше да получи заплатата си в края на месеца. Сметките й бяха безгрешни дотук. Щеше да разполага и със средства, за да се прибере у дома и спокойно да си потърси работа.
Обади се на Серхио и Изабел с надеждата, че са все още в града. Но не бяха. Чу ги и двамата за последен път.
Целия следобед посвети на обиколка по магазините. Накупи дрехи за Джейми за новата учебна година. Как бързо лети времето! Детето ми е вече второкласник! После почна да търси подходящи подаръци за Тед и семейството си.
Преспа в хотел, защото нямаше удобен транспорт до Алмурадиел.
Последните няколко дни в Испания бяха свързани с тотално изтощение, защото й правеха ревизия преди да издаде бара на мъжа, когото беше замествала.
Джейми беше щастлив, че се прибира у дома. Нито купищата развлечения, нито заниманията във фитнеса и басейна, нито тренировките по футбол можеха да му дадат усещането за дом.
Сбогуването с Антон беше наистина тежко. Джейми независимо от всичко обичаше баща си. А Джани не можеше да издържи на последния му поглед, изпълнен с молба. Но и не можеше да си позволи да остане при мъжа си. Пое отново пътя си. Сама! И към един абсолютно различен живот. Към живот, който вече можеше да цени, защото малко оставаше да го загуби.
Предградията на Мадрид я гледаха с тиха тъга. Сякаш дори старинните постройки осъзнаваха, че Джани никога вече няма да се върне в любимата си Испания.
Пристигнаха с Джейми на 5-ти септември. Върнаха се у дома.