автор: PapurcheMehurche

25

Отмяташе всеки от дните до заминаването с нечувана бързина. А тези дни се стрелкаха като последен блясък от падаща звезда.
Джани нямаше време дори да мисли за предстоящите изпитания. Опаковаше дрехи, пазаруваше, виждаше се набързо с Тед и отново се връщаше към подготовката за заминаването.
Последната й вечер с Тед мина като някакъв сън. Последните срещи с приятели и роднини бяха много емоционални, но кратки. Джани трудно намираше сили да се владее, още повече, че постоянно й се налагаше да изрича лъжата, че е решила да се съберат с Антон и да опитат отново.
На трети юни сутринта се стовариха с багажа на автогарата. Изпращачите бяха повече от достатъчно – родителите й, баба й, брат й, комшийката Татяна със сина си Джони.
До последната секунда преди тръгването на автобуса Джани получаваше съобщения на мобилния си телефон от Тед. Остави телефона на майка си. Последни прегръдки, последни целувки, последни съвети... Автобусът потегли.
Джани се загледа през прозореца. И тя, и Джейми бяха толкова развълнувани от заминаването, че не можеха даже да си говорят.
Тя включи дискмена с любимите си песни и се отпусна на седалката. Идваше й да заплаче с всички сили. Остави любимите си хора. Остави Тед. Не можеше дори да обещае, че ще се върне. Не си позволяваше да се надява, че всичко ще завърши добре и скоро отново ще бъде в прегръдките им.
Пътуването беше наистина кошмарно. Три дни на неудобните седалки в автобуса, минаване на граници, проверка на багажа. Беше повече от гадно. Но пък билетите за нея и детето струваха по-малко от един билет за самолет. А тя нямаше никакви излишни средства. Беше превела част от парите за лечението си по банковата сметка на клиниката, но останалите носеше в себе си. Не можеше да си позволи нито да зарее поглед към редуващите се картини по пътя, нито да поспи. Беше с повишено внимание. Джейми си беше дете и не можеше да го изпусне от поглед дори за миг. Така или иначе подобни автобусни дълги преходи не бяха абсолютно безопасни.
На пети юни автобусът пристигна на централната автогара в Мадрид. Джани потрепери при вида на познатия пейзаж. Обожаваше Испания, беше живяла и работила тук. Но този път идването й беше по много по-различен повод.
Антон ги чакаше на сектора. Посрещна ги доста ентусиазирано и потеглиха. Не беше успял да осигури квартира за него и Джейми. Но поне беше уредил да спят няколко дни в хотела на техния приятел Хесус.
Джани беше решила да пази дистанция и резервирано поведение, но в същото време да даде възможност на бащата и синът да бъдат достатъчно дълго заедно, за да може да ги остави по-спокойна и да отпътува за Мадрид.
Петте дни в хотела прекара на верандата с много мартини, в спомени за миналото и страх от настоящето.
Посрещна двадесет и деветия си рожден ден с детето и мъжа си. Нямаше дори торта. Беше празен и противен ден.

Няколко дни по-късно остави Джейми и Антон в наетата квартира и замина за Мадрид.
Клиниката Сан Себастиан беше поразителна. Приличаше по-скоро на някакъв извънредно луксозен възстановителен център. Настаниха я в единична стая с всички възможни удобства. Би могло да мине и за хотел, ако не бяха множеството монитори, медицинска техника и облечените в бели униформи сестри, които сякаш се движеха безшумно като феи.

Джани влезна в кабинета на лекуващия си лекар.
- Добър ден! Аз съм Джани. – говореше отличен испански – Сестра Изабел ме изпрати при Вас.
- Заповядайте, седнете, Джани! Аз съм доктор Серхио Кастиля. Запознах се с всички документи и изследвания, които ни изпратихте. Аз ще бъда твоят лекуващ лекар.
Джани огледа внимателно седналия срещу нея мъж. Беше около четиридесет и няколко годишен, с кръгли очила, къдрава, разпиляна във всички посоки, коса, издадена напред волева брадичка и много приятен тембър на гласа.
- Е, мога ли да Ви наричам доктор Серхио? Прекалено неуверена се чувствам, а официалностите като че ли са част от едно друго време.
- Естествено. Аз ще те наричам Джани в такъв случай. – докторът й се усмихна благо и окуражително – Харесва ли ти стаята?
- Да, много е приятна. Но това не ме вълнува особено. Доктор Серхио, как ще протече лечението ми?
- Ще започнем с пълни изследвания през следващите няколко дни. Ако всички резултати са добри и преценим, че си във форма, ще пристъпим към операцията. Няколко дни след оперативната намеса ще се наложи да отстраним имплантанта, за който вече подробно ти бях дал информация в някое от разменените между нас писма. Следва възстановителен режим под пълно наблюдение. И накрая просто се сбогуваме и си отиваш вкъщи.
- Вкъщи – Джани въздъхна – това е толкова далече, докторе. Много по-далече отколкото можете да си представите.
- Недей да допускаш страхове и съмнения. За цялостния процес на лечението ти е от изключително значение да поддържаш стабилна психиката си. Не искам да те разочаровам, но ми се струва, че предпочиташ истината.
Джани само му кимна, вперила очи в неговите.
- Не можем да се похвалим с особено висок процент успешно завършили лечения. Но все пак това е експериментална програма. Аз лично вярвам, че един ден тя ще се превърне в отлична алтернатива за борба с рака на щитовидната жлеза.
- Дано е така, докторе! Дано е така! Сигурно има много болни и страдащи. Но колкото и егоистично да звучи, не мога да мисля за никого сега. Имам сили колкото да се преборя за себе си.
- Така ми харесваш, Джани. – докторът стана и я потупа по рамото – Ще са ти нужни всички възможни сили, за да се справиш. И, за съжаление, ще се наложи да минеш през доста болезнени манипулации и изживявания.
- Не се страхувам, докторе. Мога да се справя с болката. Трудно само се контролира страхът от неизвестното, но може би ще се науча как.
- Нямаш кой знае какъв избор. Ще се наложи да събереш сили и кураж, за да живееш. Вече знаеш къде е кабинетът ми. Ако имаш нужда от нещо, винаги можеш да ме търсиш.
- Благодаря. Имам само още един въпрос. Прочетох инструкциите за престой в клиниката. Пише, че нямам право да напускам отделението при никакви обстоятелства.
- Така е. Иначе рискуваш отстраняване от клиниката.
- Добре, но как ще се свързвам с близките си?
- Може би трябва да се погрижиш за мобилен телефон. Но и него можеш да ползваш в ограничено време и на ограничени места, защото влияе на апаратурата в стаите.
- Добре. – Джани се изправи и тръгна към вратата – Ще опитам да не създавам грижи.
- Разчитам на това, Джани. А сега отиди в стаята си и си почивай. От утре започваме сериозно борбата за твоето здраве и живот.

Джани легна в искрящите бели чаршафи и си припомняше разговора с лекаря. Доктор Серхио й се стори разбран човек. Беше й приятно да поговори с него. Но забеляза, че той не се ангажира с обещанието, че тя ще си тръгне оттук жива и здрава. Навиваше ожесточено един кичур коса по пръстите си, за да не допусне да я завладеят страховете й отново.
В стаята й влезе сестра Изабел. Вече се бяха запознали при настаняването й.
- Как си, Джани? Имаш ли нужда от нещо? Дано разбираш добре какво ти говоря, защото малко в повече е каталунската жилка в говора ми.
- Разбирам отлично. Докато работих в Испания, ми се налагаше да контактувам с хора от всички краища на страната. Така че свикнах на различните ви говори. Даже е някак екзотично. Уж всички говорите испански, а самият език не е един и същи.
- Не е. – Изабел оправи чаршафа на леглото – Аз работя в екип с доктор Серхио. Ще се обръщаш към мен, ако имаш нужда от нещо. От каквото и да е.
- Изабел, неудобно ми е, но трябва да питам нещо. Къде мога да пуша?
- Официално – абсолютно никъде. Неофициално – Изабел понижи гласа си – в края на коридора има общо санитарно помещение. Не се ползва от никого. Пуши там, но внимателно. Гаси добре цигарите и бъди дискретна.
- Обещавам! Благодаря ти, Изабел.
- Нищо. Сега ще ти сложа приспивателно. Имаме нужда от една отпочинала и свежа Джани. А опитът ми с досегашните пациенти говори, че първата нощ заспиването е невъзможно без приспивателно.
Изабел приготви някаква инжекция, постави й я и излезе от стаята.

Сутринта започна с голяма визитация. Представиха случая й пред целия екип на отделението. Подготвиха й картон с предстоящите изследвания. Коментираха най-подробно какво ще предприемат по нейния случай. В края на коментара Джани успя да ги шокира, след като им зададе няколко конкретни въпроса на чист испански език. Те дори не подозираха, че младата жена разбира всяка тяхна дума.

Първите няколко дни бяха толкова натоварени с изследвания, че Джани не можеше да си поеме дъх. Постоянно нещо й правеха. Но така пък цялото й внимание беше ангажирано и не оставаше никакво време за страхове и размисли. Единствено вечер, преди да заспи, усещаше вцепеняваща болка. Страдаше за детето си. Джейми й липсваше ужасно. Тъгуваше за семейството си. Често си мислеше и за Тед. Но отбягваше да се задълбочава, защото и без това всяка манипулация в клиниката беше достатъчно болезнена. Опитваше да си спести да ранява и душата си.
Често се замисляше дали не сгреши с мълчанието си. Опитваше да си представи какво би било, ако беше казала на Тед, че го обича. Но все още успяваше да отхвърля тези безкрайни въпроси с неизвестни отговори.
В един не толкова натоварен ден от изследвания успя да огледа отделението. Разхождаше се по коридора с усмивка. Също така усмихната успя да разучи къде е аварийното стълбище. Имаше нужда да се обади на детето си, на родителите си, на Тед. От живота навън я делеше огромна двуметрова метална врата, която винаги беше заключена.
Джани познаваше отлично вече времето, когато не е оживено в отделението. Използва часовете на сиестата. Облече тениска и къси панталони под болничната пижама, взе си пари и уж разхождайки се небрежно, стигна до металната врата. Успя да я прескочи на третия път. Вече на улицата вън, смъкна пижамата си и остана по цивилни дрехи. Останалото беше лесно. Бързо намери телефонни кабини и интернет кафене.
Обади се за няколко минутки на родителите си. Успокои ги, че са добре, че нещата с Антон вървят перфектно и че малкият е добре. После телефонира на Джейми. Детето се задъхваше от радост при звука на гласа й. Миличкият, мислеше си, че майка му работи в северната част на страната и съвсем скоро ще се върне при него и баща му.
Джани избърса сълзите си. Успя да потисне болката, че не е до малкото си момченце. Поръча си цигари и фреш, после се настани пред един компютър в интернет кафенето. Ебати допотопната техника! Тия хора май хич не им пука за новите технологии! Едва на третия опит успя да отвори електронната си пощенска кутия. Имаше доста писма от приятели и колеги. Отговори на всички с по ред и с лъжата, че в Испания е чудесно. После въведе електронния адрес на Тед и започна първото си писмо до него:
“Здравей, папурче-мехурче!
Не ми е лесно да ти пиша. Чудех се дали да се правя на луда или да ти пиша истини. Чети внимателно и дискретно, много е лично!
В клиниката е страхотно – имам предвид като обстановка. Гледам всички мачове и това е единственото ми развлечение /беше времето на Европейското първенство по футбол, а Джани беше много запален футболен фен/. Какво ще кажеш за нашите?
Иначе е чист затвор. Строг режим и всичко е много болка. Всеки ден ми правят изследвания, два пъти пункция. Болката е ужасна. Е, поне тестът ми за бременност е отрицателен. На фона на общата трагедия и това е добра новина. В сряда ми е операцията. Няма да ти кажа кога ще е известен крайният резултат.
Много ме боли. Но аз търпя, без дори да плача. Само този проклет страх! Страх ме е, че това може да са последните ми дни. Толкова съм безпомощна и самотна... Така ми се иска да ме гушнеш само за мъничко...
Знаеш ли, през петте дни в хотела бях все на терасата. Пиех мартини и си мислех. Опитах да те забравя. Спомних си колко много страдах за теб. Но нищо не помага. Не съм обичала никого и никога така. Знам, че не си направил нищо, за да провокираш такива емоции и да те искам така. Просто се случи. Моля те, повярвай ми, че с всички сили се опитах да се спра. Но се провалих. Нито времето, нито разстоянието, нито мъките, на които съм подложена, могат да променят това чувство. Мога да напиша хиляда страници. Но, казано с две думи, обичам те! Съжалявам, че не можах да ти го кажа и да ти го покажа. Защото ти заслужаваш да бъдеш обичан заради всичко, което си. Ще го напиша отново, защото може би това е последният ми шанс да ти го кажа – обичам те!
Голяма напаст съм, нали! Не стига, че си позволявам да те обичам, а и на всичкото отдолу не ме е срам да ти го призная. Но истината е такава.
Не се плаши от това, което прочете. По всяко време можеш да ме разкараш и аз не бих те притеснявала повече. Но не искам да умра преди да съм ти казала всичко.
Това е. Не знам дали ще ме има, за да получа писмо от теб. Но все пак ми пиши!
Днес избягах от клиниката, за да пиша на всички. Поздрави ги от мен още веднъж. Пожелай им на всички здраве и щастие. А на теб ти желая само две неща: всичко и нищо – всичко, което те прави щастлив, и нищо, което да те кара да страдаш!
Нямам сили да ти кажа сбогом. Затова само hasta pronto! – до скоро на испански.
Джани”

Изпрати писмото, без да го чете. Така и така го беше написала, без никаква предварителна подготовка. Някак изпита облекчение, че вече му е казала. Тед вече знае. Каквото и да стане с мен, той ще знае.
Едва успя да прескочи оградата отново и да се върне в стаята си. Беше изключително изтощена емоционално.

23-ти юни се падаше в сряда. Джани не мигна цялата нощ. Беше амбицирана да се справи. Днес беше най-важният ден. Днес щяха да я оперират.
Сестра Изабел отчете теста за чувствителност към упойката.
- Джани, готови сме. Операционната е подготвена. Доктор Серхио вече те очаква там. Как се чувстваш?
- Не знам, Изабел. Предполагах, че ще съм нервна и много изплашена. Но не е така. Чувствам се странно спокойна. Искам всичко да минава. Самото чакане е ужасно изтощително.
- Така е. Но ти се справяш отлично. Коментирахме с колегите, че досега в клиниката не е имало пациент като теб. Посрещаш поредната болка с усмивка и никой не може да види дали се страхуваш. Ти си просто изключително силна. И вярвам, че ще се справиш. Вярвам, че всичко ще е наред.
Изабел се прекръсти, прегърна Джани и секунда по-късно й постави системата с упойката.
Джани бавно се унасяше. Господи, помогни ми да живея! Помогни ми заради моето малко момче. Искам да се върна при него! Искам да живея! Джани се отпусна под пълната упойка. Всички останало беше в ръцете на лекарите.

Часове по-късно доктор Серхио и анестезиологът чакаха Джани да се събуди от упойката. Тя отвори очи бавно и неуверено.
- Джани, събуди се! Хайде, Джани! Чуваш ли ме? Отвори очи и ме погледни!
Тя се връщаше към действителността бавно, водена от гласа на доктор Серхио. Успя най-накрая да задържи очите си отворени и да ги прикове в него с въпрос.
- Джани, операцията мина добре. Следващите часове са много важни. Сестра Изабел ще бъде при теб постоянно, за да следи показателите ти на мониторите. Не искам да мърдаш от леглото. Най-добре е да поспиш. Отстранихме карцинома. И мога да кажа, че си абсолютна късметлийка. Карциномът беше капсулиран, без никакви разсейки. Щитовидната ти жлеза е на мястото си. Поставихме ти имплантант, който да възбуди функциите й. Ще следим състоянието ти. След няколко дни ще го махнем и започваме възстановяването. Вярвам, че всичко при теб ще е наред!
Джани само леко кимна, не успя да проговори. Гледаше доктор Серхио с надежда и благодарност.

Следващите четири дни беше под постоянния контрол на сестра Изабел. Не беше помръдвала от леглото си, не беше издала нито стон. Никой от лекуващия екип не можеше да прецени дали изпитва болки, дали се страхува. Бяха удивени от куража и издържливостта на това младо момиче. То им даваше всеки миг по един незабравим урок – че животът е по-ценен от всичко и за него си струва всяка борба.
На петия ден Джани се събуди с вече прояснен ум. Изабел беше излязла от стаята. Видя, че коланите, с които я държаха вързана за леглото, са разкопчани. Бавно се надигна. Усещаше цялото си тяло болезнено изтръпнало. Устата й беше пресъхнала. Твърде малко си спомняше от изминалите дни след операцията. Предположи, че са й давали някакви успокоителни. Чувстваше се като вдървена. Поизправи се още малко в леглото. Започна да масажира схванатите си ръце, врата и краката си. Изабел я завари в това състояние.
- Джани, добре ли си?
- Да, – това беше първата й дума от няколко дни насам – добре съм. Само дето всичко ме боли от лежане и имам нужда да се изкъпя.
- И това ще стане. Сега обаче искам да ти помогна да се изправиш. Доктор Серхио се надява да те види на крака. Ще успееш ли?
- Да, нищо ми няма. Само съм се отпуснала от това лежане.
Изабел я подхвана през раменете и полека й помогна да стане. Джани се придържаше към леглото. Обу си болничните чехли, хвана се за сестрата и направи първите няколко крачки. Виеше й се свят, но състоянието бързо отмина. Нямаше никаква представа как изглежда. Но в клиниката доста добре укриваха всички огледала, сигурно за да не полудеят от ужас пациентите, когато видят отраженията си в тях.
С полуусмивка Джани влезе в кабинета на доктор Серхио.
- Каква изненада! Май спящата красавица приключи с дългия си сън. Сядай, Джани! И чакам да ми кажеш как се чувстваш.
- Не знам още, докторе. Доста съм замаяна. Но сигурно е от дългото лежане. Нищо не ме боли. И – Джани направи дълга пауза – убивам човек за една цигара.
- Ти си направо неповторим пациент. Но щом вече мислиш за цигари, значи сме си свършили добре работата. Първата мисъл за забранените удоволствия е сигнал, че сме се справили.
- Дано е така.
- Така ще бъде. Ще видиш! Днес ти давам почивка, от утре започваме отново с изследванията. После ще пристъпим към един подходящ режим на възстановяване. А сега се връщай отново в леглото и не прекалявай с цигарите!
- Няма докторе, ще внимавам! – Джани загледа монитора на бюрото му – Питах се дали е възможно човек да ползва интернет тук.
- По принцип не. Но ако е нещо набързо, ползвай моя компютър.
- Искам само да си проверя пощата. Чакам едно важно писмо. Много важно!
- Добре, седни и провери. Аз ще те изчакам навън.
- Благодаря Ви, докторе.
Джани бързо влезе в пощенската си кутия. Имаше много писма, но не й се занимаваше да отговаря на никого. Сърцето й затуптя по-бързо при вида на полученото писмо от Тед. Беше доста дълго. А кабинетът на доктора не беше подходящо място за четене на подобно писмо. Джани го разпечата на принтера, изключи компютъра и се върна в стаята си.
Усещаше прилив на нови сили. Погледна листовете пред себе си. Но все още отделните букви не оформяха изречения пред очите й. Скри листовете под възглавницата си, макар че никой не би могъл да прочете и дума на родния й език. После изрови една смачкана цигара от нощното си шкафче и лека-полека стигна до санитарното помещение в края на коридора, където пушеше преди. Замая й се главата след няколкото дни без никакъв никотин. Изгаси цигарата по средата и се върна, също така бавно, в леглото си. Едва тогава взе в ръце листовете с писмото от Тед. Пое си дълбоко въздух и зачете:
“Здравей, Джани!
Ако четеш тези редове, значи си добър учител по компютърна грамотност. Не знам колко от sms-ите ми си получила, затова с риск да се повторя – ЧРД с много закъснение. Пожелавам ти само две неща – здраве и късмет /и двете в момента ги нямаш, а имаш нужда от тях/. Прочетох писмото ти и... то дълбоко ме разтресе. Първото нещо, което си помислих, четейки го, беше “а аз в този момент дори не съм при тебе”, но такива са обстоятелствата. Познаваш ме добре и знаеш, че не си падам по словоизлиянията, но много искаш да знаеш какво мисля за нас. Това, което ти пиша, наистина го мисля и чувствам. Фактът, че по време на едно от най-големите ти изпитания, когато се бориш за живота си с всички сили, си мислиш за нас и за мен, не може да не ме накара да се замисля за някои неща. Ти ме караш да се чувствам много специален, така, както никоя жена досега. Знам, че си наясно с твоите чувства, но не и с моите. Знай, че и ти не си ми безразлична. Имам чувството, че те познавам от много време и че си запълнила някаква празнина в мен, останала като че ли точно за теб! Някои неща даже започват да ми липсват / например ризотото ти, ха-ха-ха/. Искам да знаеш, че съм сигурна опора, на която занапред винаги ще можеш да се опреш! Искам да ми се обаждаш по всяко време, когато можеш и искаш, макар и да е само, за да ми кажеш “добро утро” или “лека нощ”. Засега от теб искам само едно: разкажи й играта на тази болест, вложи в тази битка всичко от себе си и я спечели! Знам, че си способна на това – направи го заради мен!!!
Целувам те и те гушкам както ти обожаваш! До скоро,
Тед”.

Джани притвори очи. Сякаш думите от писмото галеха слуха й с онова любимо златно кадифе в гласа на Тед. Унесе се в сладък сън. Сън, в който не съществуваха болки и болници. Имаше само две ръце, които я прегръщаха, устни, които я целуваха и аромат на свежи орхидеи.

Изабел я завари рано сутринта да пише, подпряна на неудобното нощно шкафче.
- Добро утро, Джани!
- Добро утро! Бързам да довърша едно писмо. Изабел, ще можеш ли да го сканираш и да го пратиш по електронната поща? Много е важно.
- Добре, само го напиши. Ще дойда след малко и после почваме с изследванията. Готова ли си?
- Да. Само да довърша писмото.

Джани продължи да пише. След последната дума върху белия лист се
върна в началото, за да прочете какво се е получило:
“Здравей, миличък!
Не знам какво да кажа. Не съм очаквала, че ще нарушиш мълчанието си по въпросите, които все оставаха без отговор. Дано не те обърквам с моите неща! Знам, че съм по-различна от всички жени, които си познавал. Знам, че си най-добрият ми приятел. Знам, че съм много зле и имам нужда от подкрепа. Не съм сигурна само дали ти не смесваш всичко в едно – любопитството към поредната ми щуротия, приятелството и състраданието! Дано не грешиш, защото аз ще се върна – ОБЕЩАВАМ! И тогава не знам как ще продължи всичко. Говоря за теб. За себе си съм сигурна, че не може да се обича по-силно. Сигурна съм, че никой нормален човек на прага на смъртта не мисли за друг човек. Но кой е казал, че аз съм нормална?! Ще се справя заради теб. Не може да ме надвие нищо, защото толкова много те искам, че всеки ден тук е като цяла година. Не искам да ти пиша колко ме боли и колко ме е страх. На 10-ти юли изтича рисковият ми период. Надявам се този кошмар да свърши и никога да не се повтори повече! А ако случайно се проваля... мисли за това колко много съм те обичала. Въпреки че не можах да ти го покажа. Но кой знае, някой ден мога да имам този шанс.
Ще ти се обадя, когато мога. Днес-утре Антон ще ми донесе мобилен телефон и ще е вече много по-лесно. А ти пък ми пиши!
Обичам те! Целувам те. Дори сега мога да затворя очи и да си представя, че сме у нас, пийваме, не хапваме /по разбираеми причини – нали не мога да готвя/, после ме прегръщаш, любиш ме... Ох, много е хубаво! После ме гушваш и аз заспивам, без да ме е страх от нищо!
Когато те чувам, знам, че съм жива и ще продължа да живея. Ти ми даваш всичката смелост и кураж, които са ми нужни... Току-що си обещах, че повече няма да плача за теб. Просто ще се справя с всичко, за да се върна по-бързо. Ще ме почакаш ли още мъничко?
До скоро! И пак – обичам те! Няма да се уморя да ти го казвам, докато не дойде времето да ти го покажа!
Джани”

Джани даде изписаните листове на Изабел и се приготви за изследванията. Беше така решена да се измъкне от клиниката възможно най-бързо, че дори през ум не й минаваше да изпъшка при болките, които понасяше.

Вечерта в клиниката дойдоха Джейми и Антон. Не ги пуснаха да влязат. Но поне й оставиха малко чисти дрехи и мобилен телефон. Джани изпрати едно нежно съобщение на Тед и заспа, чакайки отговора му.