19
Джани изтърси снега от палтото си и връхлетя в офиса на Силвия.
- Здрасти. Такъв кучешки студ! И този сняг. Отврат!
- О, Джани! Много рано днес!
Силвия и Голдън пиеха кафе една до друга и разглеждаха някакъв каталог за козметични продукти.
- Какво сте се зазяпали?
- Ами предстои коледното парти на “Бета”. Трябва да сме най-красивите!
- Коледно парти ли? Нищо не знам за това. – Джани взе едно кафе за себе си, запали цигара и седна до тях. – Кога ще бъде събитието?
- Ама ти от небето ли падаш? Традиция е всяка година Танасос да дава такова парти за всички работници и служители.
- Откъде да знам? Миналата Коледа не съм работила тук. Та какво за партито?
- Следващата събота ще бъде. Още не знаем къде. Но обикновено се наема ресторант с диджей и всичко както си му е редът. Можеш да стягаш тоалета си. – Голдън също запали цигара. – Имаш още една седмица време.
- Да бе, чак пък тоалет! Пък и никой не ме е поканил.
- Ще те поканят, не бой се. Освен това Танасос счита за лична обида неявяването на някой от фирмата.
- Ха-ха-ха. Лична обида? Стига бе. Ама и нямам намерение да пропусна. Чувствам се по-добре. Лекарствата ги пия с такава точност, все едно съм бабичка в борба за живот.
- Ще ги пиеш! И ще се грижиш за себе си!
- Грижа се аз, то като няма никой друг!
- Да бе, нямало никой друг. – Силвия изхвърли пепелника и се върна на масата. – А Тед?
- Ми, не знам. Виждаме се доста често, говорим си по телефона, разменяме sms-и, чукаме се. Но само толкова.
- Ти пък какво повече искаш? То това е всичко.
- Голдън, не се оплаквам. Само казвам, че няма нищо сериозно.
- А защо по-добре не си признаеш, че си готова да избягаш на края на света само и само да не се влюбиш?
- Стига де! Само влюбване ми е кусурът. Не искам такива работи. Изобщо не искам даже!
- Да, ама това не е концерт по желание! Става и толкова. Не може да се контролира!
- Така е, Силвия! Оставям ви сега, че Харианг ще ми даде едно контролиране, ако ме види как си пия кафе. Вдига пара, че не съм готова с протоколите от апретурата.
- Бягай, на обяд ще говорим още.
Джани си взе една кока-кола от хладилника и се качи в офиса си. До края на деня трябваше да приключи протоколите, защото вече изоставаше с два дни. Не го признаваше пред никого, но до обед едва успяваше да си стои на краката. Държеше я адска отпадналост. Прикриваше здравословното си състояние с искряща усмивка и козметични трикове. Имаше вид на щастлива и здрава млада жена. Само тя си знаеше какви усилия й струва да изглежда така. Не успяваше да свърши работата си в срок. Затова оставаше в офиса до по-късно от обичайното. Не искаше заради временното си неразположение, както го наричаше, да закъсва работата й.
Следобеда се наложи да отиде до апретурния цех. Отново имаше разминавания в протоколите. Не й се ходеше. Упорито избягваше всяка възможност да вижда Тед в работата си. Опасяваше се, че сексуалното й желание може да бъде забелязано и изкоментирано не както трябва от колегите. При ходенията си в апретурата винаги проверяваше къде се намира той, за да не стават засечки. Не искаше абсолютно никой да знае, че се вижда с този мъж. На входа на цеха срещна Тед. Пое дълбоко въздух, за да прикрие пламналата по бузите си червенина и ускореното сърцебиене. Кимна му за поздрав и щеше да го подмине. Той я спря с поглед.
- Как си? Как вървят нещата горе?
- Добре, благодаря. Имам малко работа при Мирони. Ти добре ли си?
- Да, работя. Ще се видим ли след работа?
- Не мога. Ела на вечеря в неделя.
- Добре, ще се чуем да се уговорим.
- Чао, Тед. Лека работа!
Мина покрай него, без да го поглежда повече и се затвори в офиса на Мирони. Протоколите отвлякоха вниманието й от неочакваната среща, но едно тънко гласче постоянно я подкокоросваше: “искаш Тед, искаш го, ха-ха-ха”.
В неделя Джани беше в стихията си. Сама се чудеше откъде намира сили и как надвива отпадналостта си. Накупи готова храна за вечеря, водка, кока-кола, салати. Изчисти апартамента основно. Подреди свещи и изкуствени цветя по секциите и на масата. Огледа още веднъж да не е пропуснала нещо и се отпусна във ваната. Даже нямаше търпение да постои вътре. Бързаше да нагласи косата си. Намаза цялото си тяло с балсам и парфюмирана пудра. Облече се с небрежни дрехи, като за домашна атмосфера. Не искаше той да се усъмни в престараването й. Дори си спести грима. Но нямаше нужда от него. Очите й грееха с някаква нова топлина и чиста светлина. Дишаше учестено, защото при всяко влизане и излизане от спалнята си спомняше докосването на ръцете му и горещия му пенис, нахлул дълбоко в нея.
Тед пристигна със закъснение, както обикновено. Но имаше нещо възбуждащо в тези закъснения. Тя трудно се контролираше да не му позвъни и да не попита дали не е забравил уговорката. Засега успяваше да се овладява. Но имаше такава сексуална зависимост към този мъж. С това оправдаваше усилията си да изглежда добре и времето, което прекарваше с него.
Покани го в хола. Той определено се впечатли от добре подредената маса, но не коментира. Джани сервира салатата, наля водка и безалкохолно, донесе и лед. Едва тогава се настани на фотьойла до него.
- Е, седна най-накрая. Как си?
- Нормално. Нищо ново и интересно. Работата си върви. Е, налага се да оставам малко до по-късно, за да наваксам с всичко. Но аз съм свикнала. При теб как е?
- Все така. Лудница. Имаме толкова много поръчки, че няма къде да се размине човек.
- Нека де, нали това е целта. Вземи си салатата, ето я и солницата.
- Аз без солница не сядам на масата. – Тед й се усмихна.
- Вече знам. – Джани отвърна на усмивката му.
Замълчаха. Явно разговорът не вървеше наникъде. Тя беше световен шампион по излизане от неловки ситуации, но някак се чувстваше безсилна с този мъж. Сякаш от нея се очакваше да поддържа разговора, да поема инициативата да се видят или да се любят. Това беше доста странно изискване и очакване. Джани беше свикнала мъжете да имат безкрайно много претенции към нея. Но беше свикнала да я желаят и да знаят как да я поискат. А този мъж беше тотално различен от всички останали. Беше затворен, трудно говореше за себе си. Още по-трудно можеше да се налучка мисълта и конкретното му настроение. Естествено, можеше да захване безобидната тема за “Бета”, но това беше губещ ход. Не й се приказваше за работа. Не искаше да го разпитва за него самия, още по-малко пък да говори за кошмарния си личен живот.
Загаси нервно цигарата си, отпи глътка водка и направи нещо, което изненада дори самата нея. Премести се на дивана при Тед и нежно го погали. Миг по-късно го целуваше. Тя знаеше как да приласкае мъж. Знаеше го по-добре от всеки друг. Леко разкопча яката му и прокара пръсти докъдето й стигна ръката. Нежно подръпваше устните му със зъби. Тед бързо се включи в играта. Докосваше гърдите й през дебелия домашен пуловер. Попита я дали не й е прекалено топло и без да чака отговор, измъкна блузата. Сутиенът му създаде съвсем малко проблем.
Любиха се диво и страстно на килима в хола. Джани се чувстваше блажено отпусната и някак щастлива. Тед се върна от банята и почна да облича дрехите си. После седна отново на дивана.
- Какво има? – тя се покри с хавлията и седна срещу него.
- Виж, трябва да спрем с това. Просто имам нова приятелка. Не мога така. Не мога да бъда и тук, и там.
Джани се вкамени. Не каза нищо. Изгледа го как се облича, докато вика такси. Тед си тръгна. Масата стоеше непокътната, питиетата недопити. Само едно белезникаво петно върху дебелия червен килим доказваше, че нещо се е случвало върху него преди минути.
Джани се върна на мястото си. Изпуши една цигара. Усещаше цял поток от нервни тръпки по тялото си. Какво направих? Защо? Не можеше да си отговори.
Напълни ваната и се потопи в горещата вода. Докосваше тялото и косата си, ръцете си. Не можеше да разбере какво става. Любиха се жадно и страстно, както преди. Може би щяха да поговорят приятелски, както досега, ако беше положила малко усилия. А той й каза за новата си приятелка и си тръгна. Джани затвори очи и се отпусна още по-навътре във ваната. И тогава видя лицето му пред себе си, усети погледа му и разбра. Господи, аз го обичам! Това откритие я изстреля за секунди от топлата вода. Облече се набързо и уви косата си в една кърпа. Запали цигара и си наля още водка. Беше ужасена от това, което разбра. Не искаше да има връзка с никого, не вярваше, че е способна да обича. Върна се малко назад и си спомни всичките им срещи, разговорите, нощите заедно. Едва в този момент проумя защо така трескаво очакваше отговора му на съобщенията си, защо така старателно се подготвяше да изглежда добре, защо се изчервява и реагира неконтролируемо, когато го срещне неочаквано. Беше повече отколкото беше готова да понесе. Защо, по дяволите, защо трябва да се влюбвам? Не искам. Не искам!
Зарови лицето в ръцете си и избухна в плач. Усещаше някаква жестока болка по цялото си тяло. Дори физическото му отсъствие й причиняваше болка. Не беше плакала от месеци. Не помнеше как сълзите изливат отровата от тялото й, как после с облекчение си поема дъх. Изпи водката на екс и си наля нова. Пиеше на малки глътки, палеше цигара от цигара. Не помогна. Опитваше да приеме факта, че Тед има друга жена и това между тях никога и по никакъв начин няма да се повтори. Прекалено много неща беше загубила в годините. Опитваше да събере сили, за да преживее и тази загуба. Разходи се из хола и се върна отново на мястото си. Всъщност не можеше да обвини Тед в нищо. Още след първата им нощ заедно се уточниха, че тя не иска нищо, че той не иска нищо. Вината си беше изцяло нейна. Сто пъти подред си задаваше въпроса как е възможно да допусне да се влюби. И си спомни думите на Голдън, че не можем да контролираме чувствата си.
В понеделник се появи като призрак на работа. Не проговори с никого. Затвори се в офиса си и целия ден ожесточено правеше сметки и отговаряше на оферти. Често поглеждаше към телефона си с надежда, че той ще позвъни. Не се обади.
Седмицата се изниза като превъртян на бързи обороти филм. Джейми виждаше, че от усмивката на майка му няма и следа. Питаше я какво има. Джани отговаряше, че просто е преуморена. В събота сутринта баща й дойде да я види. Нямаше нужда от обяснения. Веднага схвана, че нещо става с дъщеря му, но знаеше, че тя ще му разкаже, едва когато сама реши да го направи. Джеймс взе внука си и бързо си тръгна.
Вечерта беше коледното парти на “Бета”. Джани беше твърдо решила да не ходи. Нямаше за какво да е там. Не искаше да вижда Тед.
По обед й позвъни Голдън.
- Джан, какво правиш?
- Нищо. Стоя си.
- Я, какво е това! Какво се е случило?
- Нищо, абсолютно нищо.
- Джани, познавам те. Кажи ми какво е станало, защо звучиш така тъжна, ако нищо не се е случило? Наблюдавам те цяла седмица как упорито мълчиш и се чудиш как да не отговориш на шегите ни. Кажи ми!
- О, Голдън! Много е гадно.
- Какво стана?
- Ами стана най-тъпото нещо. Тед.
- Какво ти направи?
- Нищо, нищо. Аз сама си направих. Аз, аз се влюбих в него като някаква глупачка.
- В това не виждам нищо толкова фатално. Освен това се предполагаше, ти излезе от дупката благодарение на него. И мисля, че имаше нужда от някой свестен мъж, за да се справиш.
- Да бе, голямо справяне направих.
- Не виждам нищо фатално в това. Май не ми казваш всичко?
- Да, има още. Миналата неделя го поканих на вечеря у нас. Почти веднага се изчукахме и после той си тръгна.
- Как така си тръгна?
- Каза ми, че имал друга приятелка и не можел да бъде и с двете. И после си тръгна.
- Ти каза ли му, че си влюбена?
- Не, аз изобщо не знаех дори. Едва след като си тръгна проумях поведението си. Голдън, защо все така става? Аз не съм такъв човек. Ти знаеш, аз не се влюбвам, не искам такива истории.
- Веднъж те бях предупредила. Не можеш да си играеш с огъня и да не се изгориш. Неизбежно е.
- Сигурно. Но защо, по дяволите?! Толкова съм изморена от всичките тези години с Антон, от грижите за детето, от финансовите проблеми. Не знам изобщо как се стигна до това.
- Станалото-станало. Сега се вземи в ръце и се приготви за довечера.
- Не, абсурд. Не искам.
- А как той ще оцени липсата ти? Няма ли да е сигнал, че имаш нещо към него? Помисли за това.
- Не искам той дори да предполага за чувствата ми. Ще ми бъде още по-гадно, ако разбере.
- Тогава се стегни, ела на партито и демонстрирай, че можеш да се забавляваш, без да го забелязваш!
- Нямам какво да облека.
- Излез и си купи дрехи. Отиди на фризьор. Покажи на всички, най-вече на него, колко бляскава е красотата и колко неудържим е чарът ти!
- Ако бях толкова бляскаво-неудържима, той нямаше да избере другата.
- Ако изобщо това е причината. Не прави глупости! Облечи се и ела на партито. И не прибързвай със заключенията си! Обещаваш ли?
- Обещавам. Още сега ще излезна да си купя нещо и ще се появя довечера. Даже си имам една заучена усмивка за всякакви случаи.
- Знам я аз тази усмивка. Но с нея не можеш да заблудиш хората, които те познават добре. Така че внимавай! Хайде, обади се после да се разберем къде да се чакаме!
- Благодаря ти, Голдън. Благодаря ти за всичко.
Джани обичаше един магазин в центъра на града. Отиде там. Не беше решила какво точно ще си купува. Разчиташе, че нещо ще грабне погледа й и толкова. Така и стана. Избра елегантна черна риза, поръсена с брокат във всички цветове. Купи и черен класически панталон. Завърши тоалета с напръскани в светещи точици високи обувки. Успя даже да запази и час при фризьорката си за по-късно. Докато обикаляше по покупки, беше забравила за Тед и всичко. Единствената й цел беше да бъде хубава довечера. И щеше да бъде!
Срещнаха се с Голдън и Силвия малко преди заведението, където коледното парти на “Бета” вече беше започнало. Джани изправи рамене, вдигна главата си, както обикновено в кризисна ситуация, и влезнаха. Местата им бяха далеч от шефската маса, което ги зарадва. Вбесиха се единствено от пренебрежението на Танасос. Дори не ги поздрави. Но нямаха нужда нито от приветствията му, нито от вниманието му. Най-малко Джани. Тя се настани в най-тъмния възможен ъгъл. Разменяха си разни безобидни клюки и коментари. Тед се появи доста по-късно. Не даде признаци, че я е забелязал. Това й беше добре дошло! Можеше да го наблюдава постоянно и необезпокоявана от никого. С това се и занимаваше. Голдън често проследяваше погледа й, но не се намеси. Само прошепна на Силвия, че тяхното момиче е сериозно влюбено.
Мина официалната част с поздравленията от шефовете на отдели. Започна дискотеката. Работниците това и чакаха. Дансингът беше претъпкан. Настроението беше доста добро. Само Джани не реагираше на обстановката. Мълчаливо пиеше водката си. Пушеше цигара след цигара, но очите й не изпускаха Тед. Той не изглеждаше особено ентусиазиран от партито. Говореше с колегите си, вдигаше тостове, танцуваше от време на време, но тя го беше виждала как гори на един друг купон, в едно друго време. Минало време.
Доста по-късно Мирони я измъкна почти насила от масата и я заведе на дансинга. Джани не искаше изобщо да застава в центъра на вниманието. Но беше неизбежно. Тоалетът и косата й привличаха погледи. Устните й светеха в бляскава усмивка, никой не подозираше, че това е само заучена гримаса и че не й е до смях. Имаше нещо очарователно в очите й. Бяха леко насълзени и запълнени от тиха тъга. Танцуваше като всички останали, но това бяха само стъпки и движения. Не влагаше сърце и душа, както обикновено.
Мирони я завъртя неочаквано. Джани се озова точно пред Тед. Погледаха се очи в очи няколко мига. После тя се обърна с гръб и се върна на масата си. Въздействието на погледа му беше непоносимо силно. Удари я в гърдите, сякаш някой е извадил целия й въздух. Прималя й. Но не се издаде. Главата й остана високо вдигната, цялата й осанка излъчваше сила и самоувереност. Ето така се движи една ледена кучка! Още само три стъпки и ще седна на мястото си. Само три стъпки.
До края на вечерта не мръдна. Разменяше си реплики с хората от масата, но не прояви никаква активност. Изсмя се цинично, когато прочете късмета си от коледната баница: “тази година любов ще те изпепели”. Тя вече започна да ме изпепелява!
Цялата фирма излезе в коледен отпуск. Единствено Харианг, Марго и Голдън работеха по годишното приключване. Джани също работеше. Постоянното й физическо неразположение отнемаше силите й. Налагаше се да работи извънредно, за да не изостава. Освен това заравянето в любимите й бумаги беше чудесно оправдание да не страда и да не мисли за Тед. Оставаше си тези мисли за самотните нощи.
Прекара коледните и новогодишните празници със семейството си. Нищо не можеше да я зарадва. Апатията я заливаше като гъста мъгла, от която шансовете да прогледне намаляха до нула. Мразеше тези дни в края на годината. Чувстваше се самотна и изоставена, дори и заобиколена от най-близките си хора. Та Коледа е само за хората, които се обичат и споделят любовта си! А тя имаше болезнена нужда да бъде обичана. Може би някога щеше да стане. Може би!
20
Новата година започна, без да вещае нещо кой знае какво. За Джани връщането в работния график беше добре дошло. Не можеше да понася висенето вкъщи, чистенето и ровенето в спомените. Често нощем не спеше. Все си спомняше онези няколко чудни мига, които преживя с Тед. Имаше снимки от двата купона. Те й доказваха, че това не е резултат от развинтената й фантазия или всепоглъщащата самота. Това се беше случило. На едната снимка бяха те двамата с Тед, унесени в танц. Гледаха се жадно и всичко беше истинско. Да, като онази реалност, в която попадна. Липсваха й разговорите с него, усещането за близост, вярата, че може да сподели и да бъде разбрана. Не допускаше спомена за устните и ръцете му. Това я заливаше с нови вълни на болка. Настроението й беше отвратително. Сама не можеше да се понася. Срещаше се с клиенти и делови партньори, но всичко беше като насън. Празнотата в нея крещеше. А дните почваха да се търкалят като зърна от скъсана броеница. И нямаше надежда, че следващият ден ще бъде малко по-светъл и различен от предишния.
Джани пиеше сутрешното си кафе в офиса и гледаше онази снимка с Тед. Един миг, уловен от фотообектива, без предварителна подготовка, без условности. Точно както започна и свърши тази история с Тед.
Голдън буквално връхлетя в офиса й.
- Джани, това вече на нищо не прилича!
- Голдън, какво става? Седни и запали една цигара при мен. Защо си побесняла?
- Засичам касата. Нали вчера изплатих заплатите.
- Нещо не излиза ли?
- Нещо ли? Де да беше само нещо! – Голдън запали цигара и подпря челото си с ръце. – Не знам какво да направя сега.
- Нищо не разбирам. Кажи какво става.
- Вчера ми останаха осем плика със заплати, хората са в болнични и не им платих. Освен това, имах един плик с дребни пари. Преди малко засичах какво трябва да има в касата. Отключих и познай, в касата е само пликът с дребните. Липсват ми осем заплати.
- Това е невъзможно! – Джани разтърси недоверчиво глава – Не може да бъде! Не могат да изчезнат просто така. Ти нали заключваш и касата, и офиса си?
- Да. Снощи заключих внимателно, както всеки път по времето за заплати.
- Чакай, чакай! Някой друг има ли ключ от офиса ти?
- Харианг има ключове за всички офиси на администрацията. Освен това има и ключ за касата.
- Голдън, не искам да повярвам, но май той е единственият, който има достъп до тези пари.
- Така е. Аз и той. Аз не съм ги взела. Остава той. Това мръсно потно лайно! – тя беше почти изпаднала в истерия – Какво да направя сега? Това са много пари!
- Първо се успокой. Знаеш, че с Харианг трябва да се действа много внимателно. Овладей се! После отиди при него и му кажи нещо от вида: “Знам, че си взел пликовете с неизплатените заплати. Но защо не ми остави бележка, че ги взимаш? Така ме притесни!”. Просто го атакувай, без да мислиш. Директно му заяви, че е взел парите. Така няма да има възможност да шикалкави, не му давай възможност никаква. Той трябва да осъзнае, че си сигурна, че е прибрал пликовете. Може и да си по-деликатна, но това го оставям да прецениш според ситуацията.
- Май си права. Отивам.
- Стискам палци. Ела после да кажеш какво е станало. И не се притеснявай, ако това не помогне, ще измислим друг вариант.
- Добре, благодаря ти.
Джани запали цигара и издуха дима към заскрежения прозорец. Струваше й се, че започва участието си в истинска комедия на абсурда. Лошото беше, че и тя, и колежката й бяха в много деликатни позиции. И от комедия всичко това можеше да се превърне в трагедия.
Голдън дойде след по-малко от десет минути.
- Няма го мизерникът.
- В офиса му ли? Да не е при Марго?
- Не, обадих се на Силвия. До края на седмицата няма да се появи. Отишъл в командировка.
- А така! С Танасос ли е?
- Не проверих. Така се притеснявам, че не мога да мисля.
- Кога чакаш хората да дойдат за парите си?
- Днес. Може би следобед.
- Виж тогава дали Танасос е тук. Кажи му, че Харианг е прибрал пликовете им. Но не го обвинявай директно, просто кажи, че е прибрал пликовете в неговата каса и не е съобразил, че хората ще дойдат за заплатите си днес. Но избягвай коментари и гледай да не излезе, че топиш Харианг. Все едно е станало недоразумение и толкова. И сметни колко са парите – Танасос ще те попита.
- Отивам. Така се вбесявам на това мазно плешиво петно!
- Сега не е време да се вбесяваш. Отивай при Танасос и оправи проблема. Той поне е достатъчно възпитан, за да изслуша какво е станало. Освен това няма да допусне работник без заплата, всичко ще се оправи. А сметките с Харианг ще си ги уреждаш следващата седмица. Отивай сега и спокойно.
- Добре. Да видим какво ще стане!
Голдън излезе от офиса, беше като трескава. Джани също се вбеси. Простотиите на Харианг бяха нещо обичайно. Но всичко си имаше граници. Той отдавна вече беше минал всички граници. Държеше се отгоре на всичкото толкова нагло. Или пък точната дума беше недосегаем. Точно така. Правеше каквото си поиска и се чувстваше в безопасност и прекалено сигурен. Джани още не беше реагирала заради злоупотребите в административния отдел. Но поне събираше всяко нещо, което може да подкрепи думите й. Готвеше се за среща с Танасос, за да му разкаже какво става. И тази среща наближаваше. Може би още месец-два и щеше да е готова за нея.
Голдън се върна в офиса й малко по-късно.
- Какво стана? – Джани я гледаше с истинска тревога. – Успя ли да излезеш от ситуацията?
- Да, благодаря за съветите. Танасос се вбеси, но си спести коментара. Просто ми даде парите и каза, че ще оправи това с Харианг. Попита ме имало ли е и други такива случаи. А аз само кимнах, без да давам подробности.
- Добре. Сега по-спокойна ли си?
- Да. По-добре съм. Хайде да се качваме да обядваме!
- Стана ли време?
- Да, вземи си и цигарите, че моите свършиха.
Качиха се в столовата. Марго се беше запиляла някъде, а Силвия имаше да довършва някакви работи за Танасос. Обядваха само двете.
- Джани, а ти как си? То от простотии не ми остава време да те попитам.
- Справям се някак. Но ми е гадно.
- Заради Тед, нали? Все още не мога да си обясня това му поведение. На коледното парти го наблюдавах как те оглежда от глава до пети. Нещо не се вързва.
- Защо, Голдън? Всичко си се вързва. Просто аз се влюбих в него. А той не успя да се влюби в мен. Знаеш, че такива разминавания стават.
- Да, знам, но поведението му да се промени така рязко и да ти съобщи за нова приятелка, при положение че малко преди това е бил под теб или върху теб... Не е нормално. Ти опита ли да направиш нещо след това?
- Не, не искам да знае какво става с мен. Не съм го търсила.
- А защо не го потърсиш?
- Какво да му кажа? Нещо от вида: “ела, че ме погубваш”... Не мога. Не искам.
- Не е задължително да е нещо такова. Можеш просто да му пратиш някакво любезно съобщение, което да изисква отговор. Само да опипаш почвата.
Джани остави вилицата си на масата. И без това напоследък нямаше никакъв апетит. Извади мобилния си телефон и му изпрати съвсем кратко съобщение: “Здравей, как си?”. Стана да вземе по едно кафе и отново зае мястото си срещу Голдън.
- И сега какво? Пратих му въпросче за опипване на почвата.
- Бъди малко по-търпелива де. Понякога си толкова припряна, че се чудя някой дали може да те изтърпи в твоите трескави движения и реакции. Почакай някоя минутка!
Джани не успя да отговори нищо. Телефонът й звънна.
- Ало?
- Здравей, Тед съм. Как си?
- Обядваме в момента с Голдън горе в столовата. Иначе горе-долу бива. А ти?
- Нищо ново при мен.
- Нищо ново? – Джани фокусира погледа си в една точка върху покривката – Как така нищо ново?
- Така, нищо ново и интересно.
- Съжалявам. Имате ли много работа?
- Да, сигурно и ти. Искаш ли утре да пием по едно кафе?
- Не съм сигурна дали ще мога.
- Аз ще ти се обадя утре следобед по някое време да видим как сме с ангажиментите.
- Добре. Лека работа!
- Лека и на теб. Чао.
Голдън нетърпеливо я стрелкаше с поглед.
- Какво стана?
- Ами каза, че нищо ново и интересно нямало при него.
- А така! Ми новата приятелка?! Този човек нещо се е побъркал.
- Явно. Иска да пием кафе утре след работа.
- Супер! Ще отидеш на това кафе, поогледай се какво става и виж дали ще намериш някакво обяснение за поведението му.
- Благодаря ти, Голдън. Хайде сега да ставаме. Имам да пиша оферти и да спретна една справка за Танасос.
- Ставаме. Ако ми остане време, после пак ще мина да те видя.
- Добре. До после тогава.
Всяка си влезна в офиса. Джани още чуваше гласа на Тед. Наистина не очакваше да й каже, че нищо интересно не става при него. Беше озадачаващо. За миг си помисли, че с нещо е издала чувствата си и това го е изплашило и е довело до лъжата за новата приятелка. Изхвърли тази мисъл, без да се се опитва да анализира, и се върна към офертите върху бюрото си.
В края на работния ден се чувстваше като претендент за златен медал по олимпийско бягане. Въпреки минусовите температури навън, се потеше. Потта избиваше дори по челото й. При опит да наведе глава надолу, усещаше, че цялото й тяло ще последва движението и ще се срути на пода. Някакви противни черни точици заставаха пред очите й. Джани съвсем лекичко се изправи от стола си и тръгна към тоалетните помещения. Искаше да наплиска лицето си с вода. Точно щеше да помаха на Голдън, която заключваше офиса си, когато й притъмня изцяло. Падна на пода, без даже да издаде звук.
Малко по-късно се свести от студената вода, с която колежката й поливаше главата и лицето й. Пое си въздух няколко пъти и се обърна към нея.
- Голдън, какво стана?
- Ти ще ми кажеш какво. Припадна пред очите ми. Свлече се на земята абсолютно неочаквано. Изкара ми акъла.
- Съжалявам.
- Глупости. По-добре ли си сега?
- Не знам. Не знам даже имам ли сили да стигна до моя офис.
- Джани, случвало ли се е преди?
- Да, два-три пъти. Но съм се свестявала много бързо.
- Слушай, една приятелка ме чака на паркинга. Ще ходим по магазините. Тя е с кола. Ще те закараме до вас. И утре първата ти работа е да отидеш на лекар. Разбрахме ли се?
- Да. Добре.
- Изплаши ме ужасно.
- И аз се иплаших, Голдън.
- Отивам да ти взема нещата и да заключа офиса ти. Ти не мърдай. Ще ти донеса якето и ще слезем заедно до асансьора.
Джани се прибра вкъщи. Беше й малко по-добре. Но не намираше как да се спаси от тази тотална отпадналост, която сякаш й пиеше силите. Остави Джейми сам да си приготви вечеря, дори не погледна уроците му. Просто се зави с едно дебело одеало и не помнеше вече нищо.
На сутринта се чувстваше още по-отпаднала. Изпрати детето на училище, като правеше неимоверни усилия да не издаде пред него колко зле се чувства. После се облече криво-ляво, извика такси и тръгна към кабинета на Вайълет.
Плати на шофьора и се отправи към стълбите на клиниката. Силите й обаче стигнаха точно дотам. Припадна. Този път без дори да й прилошее преди самото падане.
Отвори очи от рязка светлина и забързан говор около нея.
- Къде съм? Какво стана?
- Припаднали сте на стълбите. В спешния кабинет на клиниката сте.
- Моля Ви, докторе, – Джани почти проплака, гласът й едва се чуваше, беше ужасно изплашена – повикайте доктор Вайълет Трескът. Тя е личният ми лекар.
- Добре, не ставайте от кушетката. Сестра, телефонирайте на доктор Трескът.
Вайълет влезе в кабинета с привидно спокойно лице.
- Джани, какво стана?
- Не знам. Снощи припаднах в офиса. Днес тук, на стълбите. Не знам какво става.
- Боли ли те нещо конкретно?
- Единствено ръката. Явно съм се ударила при падането. Иначе нищо друго. Просто ми е адски отпаднало. Нямам никакви сили, минават ми едни такива черни точици пред очите. И така.
- Сама ли дойде днес?
- Да.
- Аз ще телефонирам на родителите ти. И после с линейката ще те откараме в болница.
- Болница? О, Вал, не мога, имам много работа.
- Това са глупости. Ще влезнеш за ден-два, искам да си под наблюдение, ще ти направим пълни изследвания и ще видим какво е положението.
- Добре. Само, моля те, не казвай нищо на нашите. Не искам да ги притеснявам. Ще се обадя на татко да вземе Джейми за няколко дни. Ще им кажа, че заминавам спешно в командировка.
- Джани, не е нужно да ги щадиш! Те са твоето семейство.
- Знам, Вал. Но не искам да ги тревожа. Моля те, обещай ми! Аз сега ще се обадя да уредя нещата и ще звънна и в офиса. Моля те, не казвай на родителите ми!
- Добре. Ти решаваш. Обади се, където трябва. Аз ще отида да уредя линейката и приемането ти в болница. Ще са ти нужни някои неща за там. Кой ще ти ги донесе?
- Вал, имам пари в мен. Ще ми купиш каквото е нужно.
- Ужасно си вироглава! Но щом така искаш, добре.
Линейката не бързаше особено да я откара в болницата. Оставиха я в отделението за вътрешни болести.
В следващите три дни Джани не успяваше да мисли за нищо. Всичко в главата й беше объркано. Стрелкаха се спомени, отделни моменти, сладки копнежи. Сестрите се редуваха постоянно, коя от друга по-съсредоточена и мълчалива. Вземаха й кръв няколко пъти, после всякакви по вид ехографии, скенери, рентгени... Лекуващият й лекар упорито избягваше отговорите на каквито и да било въпроси. Само разглеждаше набъбналия й картон с всякакви изследвания и излизаше от стаята.
Тед се обади да се разберат за кафето след работа. Джани успя да инсценира жизнерадостен глас и да отложи срещата за следващите дни с аргумента, че има ужасно много работа. Само за частица от секундата се изкуши да му каже къде е и да го повика. Но не каза нищо. Беше истински твърдоглава. Не допускаше да притеснява хората, които обича. Може би беше единственият пациент в цялата болница, при когото никой не дойде на свиждане дори за две минути. Но вярваше, че постъпва правилно. Беше причинила достатъчно страдания на родителите си. Дани и Джеймс остаряха преждевременно от болката и неприятностите, които съпътстваха брака на дъщеря им. Тя не искаше нищичко да ги натоварва повече. И без това животът си беше достатъчно труден.
На четвъртия ден й позволиха да се разходи по коридора. Джани отиде до терасата на етажа. Просветваше слабо февруарско слънце. Все още никой не знаеше къде е. Беше предупредила Силвия да казва на познатите й, които я търсят в “Бета”, че е извън града и не знае кога ще се върне. А във фирмата знаеха, че е в неплатен отпуск по лични причини. Надяваше се да не се разбере каква е картинката в действителност.
Загледа се в слабото слънце. Ръцете й бяха посинели от постоянното вземане на кръв, лилави кръгове описваха мястото, където поставяха абокатите. Постоянно включваха някакви системи, но Джани нито веднъж не попита защо. На мястото за диагноза в болничния й картон имаше само празно квадратче. Стори й се странно. Уж прилагаха някакво лечение, правеха някакви изследвания, а без диагноза как го правеха. Не искаше да се замисля за всичко това. Беше заключила разума си. Струваше й се, че колкото по-малко знае, толкова по-бързо ще си отиде оттук и толкова по-лека ще е болестта й. Но вече беше сигурна, че наистина е болна.
Дочу откъслечни думи от разговора на сестрата с лекуващия лекар. Ставаше дума нещо за щитовидна жлеза. Тогава не реагира. Но малко по-късно прие факта, че наистина има някакъв здравословен проблем. Отдаваше състоянието си на стреса, на психическата умора и на това, че вече не гледа напред и не вярва в бъдещето. Но разбра, че греши. Какво пък толкова? Каквото и да е, ще се разбере съвсем скоро!
Джани се върна отново в стаята си. Мушна се в леглото и се зави с дебелото болнично одеало. Затвори очи. И се унесе в нездрав сън.
Събуди я Вайълет.
- Джани, хайде, събуди се! Аз съм Вайълет. Хайде, отвори очи!
- Вал, – отвори очи, премигвайки – какво става?
- Утре сутринта ще те изпишат. Днес по-късно ще се събира лекарски консилиум. Ще уточнят диагнозата ти и начините на лечение.
- Това, предполагам, е добра новина.
- Добра или лоша, все пак ще се прибереш вкъщи. Аз ще ти взема епикризата. После ще видим как ще тръгне лечението.
- Какво предполагат?
- Джани, – Вайълет избягваше да я погледне в очите – нека изчакаме до утре! Съмняваме се, че е хипофункция на щитовидната жлеза. Единият неин хормон изобщо не функционира. И това причинява всичките проблеми. Ще назначим терапия. Но за всичко това ще мислим от утре. Сега тръгвам, че трябва да мина през кабинета. Ти си почивай!
- Добре, Вал. Ще почивам. До скоро!
Джани се отпусна отново на възглавницата и се замисли. Какъв е тоя консилиум? И какви бяха всички тези изследвания? Нали преди казаха, че е хипофункция на щитовидната жлеза! Струваше й се някак странно. Та защо трябваше да стои в болницата, след като имаше поставена тази диагноза още преди Коледа. Освен това тя редовно пиеше лекарствата, които й назначи ендокринологът. Единственото, което знаеше, беше, че й вземат кръв, защото така изследват хормоните и хормоналния баланс. Но нямаше никаква представа защо бяха всички останали изследвания. Някаква тревога започваше да стяга гърдите й, да накъсва дишането й. Скочи рязко от леглото. Имаше спешна нужда да запали цигара на терасата, където беше по-рано. При това движение отново й прималя. Върна се в леглото. Зави се през глава и за първи път от седмици насам даде воля на страха си. Започна да хлипа. Сълзите се стичаха по бледите й бузи. Риданията я задушаваха. Не помнеше колко време прекара в безнадежден плач и ужас от предстоящата заключителна диагноза след консилиума. На два-три пъти посягаше към мобилния си телефон, за да позвъни на Тед. Имаше нужда от подкрепа, от една силна мъжка ръка, която да задържи главата й изправена. И да й помогне да не падне при следващия опит да стане от леглото. Не направи нищо. Поглеждаше към дисплея на телефона си, тихичко прошепваше: “Тед, къде си?” и отново се задушаваше в ридания и сълзи. Вярваше, че той ще долови някак нейната нужда от помощ и подкрепа, жадуваше той да се обади и да пристигне тук, за да й помогне да не се погубва в безсмисленото хлипане и в лабиринта от страшни болести, за които само беше чувала някъде. Призова го с ума и сърцето си още няколко пъти. Не помогна. Той си беше някъде далече от болницата, далече от момичето, което може би имаше нужда само от една усмивка и топла прегръдка, за да успокои тревогите си.
Заспа, изтощена от часовете, прекарани в безутешен плач.