автор: cataphractus

Прекрасни са, богиньо,
Твоите дъщери,
Когато носят пролетта
В косите си блестящи –

Закичили цветя,
Цветя сами
Със погледи игриви
И зовящи.

А лете, в къси туники
И с плавна стъпка,
Щерките ти са неустоими:
Сякаш съществуват
Само за любов
И дишат в равна мяра
Нега и копнеж,
Изпробвайки мъжа –
Великолепно неготов
За прелестта на техния цъфтеж...

През есента, когато
В пъстри рокли
Се обличат,
Съперничещи с баграта
На мъртвите листа,
Жените – галеници,
Но и вече майки,
Пленяват с чар и зряла красота.

А зиме, Бяла господарке,
Щом започне постепенно
В косите им да се прокрадва
Твоя цвят,
Любимките ти страдат мълчаливо
И сълзи-снежинки
Върху миглите им
Се топят...

Кога, Алфито,
Е жената най-красива?
Кога в живота си
Е осъзнала пълно
Дадената й от тебе власт
По силата на съществуването си
Да ражда и затрива,
Войни да мъти
И с едничък поглед
Да разгаря страст?
Не зная и не ще узная.
Ала от дните си дотук разбрах това:
Всяко момиче, майка и старица
Е част от теб
И твоя дъщеря,
Затуй спокойно мога да напиша:
Жено, твойто име е богиня;
Богиньо, името ти е
Жена.