автор: Donsky

Годината е 1974. Нашата зенитна батарея е разквартирована на територията на оръдейния комплекс до брега на морето, близо до гр. Шабла. Току-що е минал разводът, задачите са разпределени и аз, в качеството си на стар войник, съм се размазал под сенника на палатката, постепенно потапяйки се в сладка сутрешна дрямка.
- Донев, батарейният те вика.
„Майката” на батареята – сержант Кривчев се е подпрял на едно дръвце пред палатката и чопли с клечка за зъби в устата си.
- Ама сега ли, бе, другарю с`шина? – питам аз тъпо. От уважение към годините му, наричахме сержанта старшина.
- Бягай, бягай – мърмори през клечката сержантът и ми обръща гръб.
Влизам в „командирската” палатка. В нашите „осмици” се влиза само на четири крака, а в командирската е просторно, има две истински легла и тежка маса по средата. Върху зеленото сукно на масата святка със златната си повърхност войнишка тръба. Батарейният командир се е опънал на леглото и очевидно се готви да се отдаде на същото занимание, от което така грубо ме е откъснал преди минути.
- Другарю старши лейтенант, явявам се по ваша заповед!
- Знаеш ли какво е това там на масата? - пита ме сънено батарейният.
- Тъй вярно, сигналистка тръба!
- Значи, взимаш я и на обед ми докладваш, че си се научил да свириш!
Очите ми стават големи, кръгли, и сигурно, много изразителни.
- Полковникът заповяда всяка батарея да си има тръбач – добавя офицерът.
- Другарю старши лейтенант, разрешете да попитам – ама, защо точно аз?
Батарейният учудено ме поглежда :
- Ти нали свириш на китара?
- Тъй вярно!
- Ми, действай тогава – казва той и дълбоко се прозява, очевидно в знак, че разговорът е приключил.
Излизам от палатката, разглеждайки тръбата умислено. Това, което знам със сигурност е от коя страна се духа. Прибирам се в района на батареята и сядам на една закътана пейка. Вдигам тръбата и духвам лекичко - никакъв ефект. Духвам по-силно – също. Духам с всички сили и постигам нещо като предсмъртна въздишка – твърде далеч от кристалните звуци, които ме будят сутрин и заради които всеки път ясно си представям как чупя тръбата в главата на сигналиста. В този момент, разбира се, не се замислям за бъдещата си съдба като „любимец“ на батареята. Първо да стана тръбач, пък после ще му мисля. Може пък, с перфектните си тромпетни трели, да успея да докосна тънките струни скрити в загрубелите души на моите войнишки събратя... Този миг на разсейване помага на една идея да просветне в съзнанието ми. На територията на лагера има военен духов оркестър! Скачам на крака и хуквам към "концертната" палатка.
Мургавият ръководител и тромпетист номер едно на оркестъра търпеливо ми обяснява:
- Първо започваш без тръба, стискаш устни така и правиш така...
От прилепените устни на музиканта се разнася звук като от пчела в полет. Стискам и аз устни – нищо.
- Не така, стисни по-плътно и подвий навътре.
Опитвам пак. Да! Има звук! Само, че той по-скоро наподобява едно физиологично действие, обикновено съпровождано от характерна миризма.
- А, така, браво! – музикантът очевидно е горд от моите успехи – Една седмица тренираш така „на сухо”, после хващаш тръбата.
- Някаква по-кратка методика няма ли? – питам аз. – До обед трябва да съм се научил да свиря.
- Ти, майтапиш ли се с мен, бе? Я се разкарай!
Решавам, че като понапредна с материала, ще дойда за втори урок и ще го шашна с предсрочните си успехи.
Прибирам се и влизам в палатката. Спускам входното платнище и започвам да прилагам новопридобитото умение към инструмента. На петата минута дочувам сумтене пред входа. Отмятам платнището. Един новобранец от нашите пристъпва от крак на крак и ме гледа силно притеснено.
- Кажи, Вальо – поглеждам го с благ поглед.
- Младши сержант Бозаков ми каза да ви кажа точно какво е казал да направите.
Охо, вече има поръчки за музикални изпълнения. Малко е раничко, но е трогателно насърчително.
- Той каза: – продължава новобранецът – „кажи му да изчезва оттук с тая тръба, защото ще дойда и ще му я набутам там, където най-много ще го е срам.”
Оценявам изящния стил на Пешо Бозаков. Приятели сме и някак си усещам, че от нещо е силно раздразнен. Хващам тръбата под мишница и се отправям към плажа.
Седнал съм на един камък под склон, надеждно звукоизолиращ лагера от музикалните ми опити. Пред мен се е ширнало морето, горе се реят чайки, вълните създават чудесен фон за истинска творческа изява. Вдигам тръбата и надувам. Две от най-близките чайки падат като застреляни надолу. Явно са забелязали рибен пасаж. При следващите ми опити всички чайки са вече около и зад хоризонта. Даже и вълните, май, позатихват. Продължавам и скоро установявам, че от тръбата мога да изкарам цели два различни тона. Сигурно ще излезе и трети, но засега, тези са ми стигат. Има един сигнал - най-приятният от всички в казармата - сигналът за храна, галено наричан от войниците „Чорба - каша“. Той е двутонов: татитити татитити таатаатии. След известно време на борба с инструмента успявам да докарам нещо наподобаващо. Едно „кррр” ме вади от концентрацията. Два корморана са кацнали наблизо и с любопитство ме оглеждат. Единият определено се опитва да влезе в моя ритъм като втори глас. Бе, който си разбира от музика, разбира.
Отново съм в палатката на батарейния:
- Другарю старши лейтенант, разрешете да доложа, заповедта е частично изпълнена.
Батарейният сънено търка очите си:
- Какво значи частично, бе Донев?
- Разучил съм един от сигналите.
- Давай!
Вдигам тръбата: татитити, татитити, таатаатии.
Батарейният стреснато се дърпа назад:
- Какво е това, човек?!
- Как, какво - сигналът за храна – „Чорба – каша”
- Оф! – с болезнена гримаса той чопли с пръст в ухото си - Е, сега какво правим – ти свириш, а аз ходя след теб по палатките да обяснявам какво си изсвирил, така ли? Я, остави тръбата! Свободен си!
Излизам навън и дълбоко поемам въздух. Ще трябва да започна да свиквам с мисълта, че няма да стана тръбач на батареята и за в бъдеще ще лиша музикалната общественост от яркия си самобитен талант.
- Китарист бил! – дочувам от командирската палатка.