автор: marinlazarov

Пътувам... Често пътувам по българските пътища. От град на град с едно кулинарно шоу. Шоу, почти на колела - „Пъстра трапеза на гости на моя град”. По покана за празника на някоя община.
Понякога е събор или християнски обичай, но какъвто и да е повода, спазва се традицията. Не само за празнуване, не само до събиране на много хора, семейства, приятели, роднини в този ден, където могат да се видят и повеселят и да опитат от професионалната кухня. По-скоро тези колела ми приличат на едно апостолско вървене по трудните пътеки за опазване на традиционния бит. На българското.
Замисляли ли сте се колко далеч е традицията от ежедневието ни и си мислим, че това което вършим е истинския живот? Той е истински със своя забързан бяг, с начина ни на мислене и философия, но... Едно от любимите ми но. Защото не ние следваме традицията, нито начина на живот на предците ни, а тя е в нас, но не заема достойното си място. Само от празник на празник в ястията, които се слагат на масата, някои обреди и обичаи. Тогава си спомняме за богатството на музиката и мистерията на българските гласове, за завладяващите танци, предавани от поколение на поколение.
Пътувам и си мисля, кое е свързващото между нас? Толкова много градове, хора, пътища, а всеки път когато пристигнем в малък град се учудвам на запазените патриархални взаимоотношения. Сякаш никога не е имала техническа революция, сякаш времето е спряло и живота върви със всичките му придобивки и улеснения.
Пътуваме през дълги пътища. Гледам през прозореца нагоре. Обичам да гледам небето и бягащите облаци по него. И клоните на дърветата, които искат да ги спрат, а не могат. Защото нямат крила да литнат нагоре и да разкажат своята история. Имат ли своя история? Или единствено са дошли с целта да ни следват по пътя? Безкрайни безименни дървета около българските пътища. Понякога с часове няма друга кола, защото пътя е второкласен и единственото, което е с нас са безкрайните гори.
Колко много гори има в България! Колко много места, в които не е стъпвал човешки крак. Може би някога, но много отдавна някой лесничей в ежегодната си обиколка. Гори, в които никой не знае какво се случва, нито дали има живот.

Пътувам и мисля за проекта на един много далечен приятел – Гората на новородените. Ако всеки засади по едно дърво за раждането на дъщеря или син, в определено място в страната, ще израсте след години цяла Гора на новородените. И всеки може да ходи до дървото на своето дете и дори да се грижи за него. Мисля си. С това ще станем ли по-добри? Ще се грижим ли за чуждите дървета като за свои? Това не е ли едно прехвърляне на човешките задължения в обществото - да се грижим за всички, независимо дали е наш приятел, роднина или само познат? Дали дърветата в тази гора ще растат с любовта, с която са засадени? И колко от посадилите ги там ще могат да дойдат да ги видят? Къде ще бъде тази гора? На всеки път, по който тръгва човек в началото на живота си и не знае до къде ще стигне или ще бъде определено място, което да обединява всички различия на хората, в един народ, наречен българи?
Не знам. Но знам, че искам по пътя да има Гора на новородените. На хора, които с това ще дадат част от своя дух и топлина. От традицията, която се е предавала в поколенията. Не е само трапезата около християнския празник и семейството събрано на масата. Не. Тя е навсякъде около нас. Като безкрайните гори по пътя на живота. Като Гората на новородените.
Искам да видя тази гора. И търся място за нея. За сега е само в мислите ми и постепенно набъбва в сърцето ми и иска да излезе навън. Защото е надежда и вяра за доброто в нас. Иска ми се света да бъде по-добро място за живеене и можем да го направим, започвайки от себе си.
Да направим заедно тази Гора на новородените? Да започнем с една нова традиция? Пътищата ни в живота са безкрайни, безкрайни са и нашите възможности, но горите имат определен срок. Да посадиш поне едно дърво през живота си?... Да му дадеш име и да се радваш на любовта, с която то ти отвръща.