автор: koyd

неспирно потриваме ръце в безкрайно доволство и угояваме ленивото си съзнание - ден след ден, отново и отново, докато сами не взривим плаващата в нас лой, която бавно, но методично, пробива отвътре кожата ни, цвърчейки доволно по пътя си към широкия, бял свят.
летаргията, в която се намират умовете ни, не е временно състояние, а огромна черна дупка, която гладно ни поглъща без никакво намерение да ни изплюе обратно. това, което правим от живота си, всъщност представлява една безкрайна последователност от безсмислени действия, нечленоразделни звуци и осакатени мисли, които бавно се плъзгат по лигавата, плесеняла повърхност на нашите умове. животът ни е агония, железен юмрук, който ни приковава в смъртоносната си хватка, и който, противно на очакванията ни, никога не се съобразява с нашите желания. пръстите на железния юмрук един след друг се свиват със страховита методичност докато накрая се превърнат в едно наразрушимо ядро. в началото острият им метален мирис събужда инстинкта ни за самосъхранение, който обаче вместо да ни извади от тази бавна смърт, ни кара да се свием на кълбо и да замръзнем на място в очакване на опасността да премине. парализирани от безумен страх и безпрекусловната власт на собствените ни инстинкти, юмрукът ни стиска още по-здраво и бавно свива поредния си пръст. давим се в собствената си слюнка, кикотим се панически докато страхът завземе съзнанието ни до последната му агонизираща клетка.
отвратен съм от хората, които сами позволяват съзнанието им да достигне такъв край и да загине удавено в гранясала лой. отвратен съм от отпадъчните продукти на нечий мозък, които пък друг продава за първо качество храна за умовете ни. ужасен съм от непробиваемата стена, която всяко слузесто съзнание гради около себе си с убеждението, че това е пиедесталът, на който само то има правото да се стои. ужасен съм от ентусиазма, с който всеки агонизиращ ум влачи останалите, които все още имат прикрепени към тях функциониращи очи, уши и уста. ужасен съм от дълбочината, която колективно произведената помия на едно също толкова агонизиращо колкото умовете ни общество, може да достигне. ужасен съм от мисълта, че ако не си част от тези, които старателно умножават слузта, в която всички неизбежно се носим, то поне трябва да спадаш към другите, трескаво плуващи към спасителния отсрещен бряг. неспособен да се бориш срещу мнозинството, на теб, аутсайдерът в тази помийна яма, ти остава единствено да се надяваш да изплуваш без някой случайно да те дръпне за крака и да те повлече към дъното тъкмо когато си протегнал ръка да достигнеш спасителния бряг.