автор: Valens

Дали наистина бе бял?! Не знам! – Избяга конят в гъстата гора. А принцът, принц ли бе останал сам, се мъчех в погледа му аз да разчета. Че образът, изграждан от години, на принц на кон, не просто кон, а бял, при първото препятствие се срина, а той „защо?“, дори не бе разбрал.
Уплашен, блед, размахал остра сабя, змей призрачен около него все кръжи... В кошмарите му омагьосаните жаби са не принцеси - воини са с бради. И някак нелогично му се струва, да ги целува в приказка една, но всъщност… тръбен вой „дочува“. Дали пък няма нужда от войска?

Ех, принце, принце, лесно е отгоре
ти други да пришпорваш в труден миг.
Е, съжалявам, кон не ще се сторя
и не ме плаши никак твоят вик.

И аз ще хукна, а пък ти целувай -
то жаби много в близките блата.
Не се отчайвай и не се страхувай -
там някъде навярно чака тя.

Но аз не съм принцесата готова
във блатото да квака ден и нощ
и да очаква доблестта отново
във теб без кон да придобие мощ.

Пореден принц, изгубил ореола и трона си от хлъзгави лъжи, запрята крачол, няма как - неволя, за златна рибка мрежите реди. А хване ли я, знам, че ще поиска, отново да е принц на коня бял и любовта ми пак, наивно-чиста, която бе хазартно проиграл.


18.10.2012г.