автор: lordly

- Даскале бе, чакай, чакай – чух от подире си глас и се обърнах.
Гледам, навирил бастунката нагоре, без дори да накуцва, опитва се да ме догони Начо Папазов. Момент, той не е оня, от едно време, а наш, квартален общественик, който по съвпадение носи същото име. Не ми е по сърце, но спрях да го изчакам, отбелязвайки че е забравил да накуцва и да се подпира на бастунката.
- Чакай, бе човек! Уф, едва те догоних. Ела сега в кафето, да те черпя едно.
- А, нямам време, казвай бай Начо – прекъснах мераците му за дълъг лаф-мухабет аз.
- Виж сега, Даскале: ти в политиката не си са забърквал, чист си с една дума, пред пенсия си и си фукара от към финансите.
- Е, та?
- Та имаме за теб едно официално предложение.
- Кои, вие, го имате – прекъсвам го аз.
- Ние сме, от нашите, дето сме били и пак ще бъдем, ами слушай сега! Имаш се с младежите, все твой бивши ученици нали са, та да ги посъбереш и едно такова гражданско движенийце да спретнете, нали ма разбираш – и ми намига с око и половина.
- А, забрави! Аз с политика не се занимавам и политиците, не ги обичам!
- Никой не те кара да се занимаваш и насила любов да правиш, драги. Туй ще е само ей тъй, за парлама.
- Как тъй за парлама?
- Тъй-тъй! Ще ви регистрираме, ще ти дадем там едни пари, ще вдигате джабула по площадите, ще седите по избирателните секции и колкото гласовце съберете все файда ще са, щото накрая пак към нашите ще се прибавят, разбра ли ме. За парлама бе, за парлама – намига ми Начо Папазов, а аз започвам да усещам, как тръгва да ме сърби десния тупаник, ама нали е с инвалидна пенсия, как да го... Та му теглих само една майна...ама на ум.