автор: angar

И за още една лисица почти съм сигурен, че съм я убил, но нея не можах да я намеря.
Когато имахме нощни полети, на другия ден обикновено се отиваше на работа по-късно, около обяд.
И една сутрин след нощни полети аз пак, както обикновено, излязох да потичам из равнината. И чух и видях далече, от другата страна на блока, край една царевична нива, ловци да стрелят. Денят беше делничен, не беше ловен ден. Явно бяха бракониери. Сега ще отида, казах си, ще им се скарам и ще ги изплаша. Но кой ги знае какви са, като нищо може да ме застрелят и да ме хвърлят в царевицата.
Бягах по анцуг, под горнището на анцуга беше запасан колана ми, а на колана – пистолета. Свалих пистолета, вкарах патрон в цевта и пак си го поставих на колана. Спуснах отгоре анцуга и въобще не личи, че съм с пистолет. И затичах към ловците с пушките.
Но те са ме видели и изчезнаха. Стигнах до пътчето край царевицата, стоя край нея и се чудя какво да правя. И изведнъж чувам:
- Ей, момче, влизай в царевицата да търсиш един фазан.
И се показа бай Минчо – един от техниците на самолет, може да се каже най-запаленият и опитен ловец в полка. Лов не пропускаше. Беше безгрешен. Да не улучи дори гургулица в полет - никога!
Показаха се и другите двама, пак ловци от полка, негови приятели.
- Вие ли сте? Аз пък си казах: кои ли са тия, дето стрелят, сега ще ида хубаво да ги изплаша!
- В отпуска съм, в един часа заминавам за Пловдив при старците, - каза бай Минчо. - Искам да им занеса един заек. Ударихме един фазан и падна в царевицата, но не можем да го намерим.
И аз влязох в царевицата да търся фазана.
Но тука трябва да кажа как се ловува, по-точно как се бракониерства в царевица.
Когато житата се приберат и блоковете се оголят, ако някъде останат неизрязани стъбла от царевица, обикновено дивечът там се укрива.
И когато има вятър и сухите царевични листа непрестанно шумят, дивечът, който разчита най-много на слуха си, не те чува. Ти вървиш напряко на редовете, като показваш в реда най-напред главата си и поглеждаш само на едната страна. Ако редът не е много обрасъл с трева, видимостта е добра и виждаш дивеча, най-често заек, да стои в реда. Дръпваш си се в своя си ред и бавно, бавно се приближаваш. И поради непрестанния шум на листата дивечът не те усеща. Така можеш дотолкова да се доближиш до него, че не само с пистолет да го застреляш, но дори и да го хванеш за ушите.
И както си вървя така и търся фазана, гледам на два метра пред мене, напряко на реда, една лисица. Цялото ѝ тяло в моя ред, а главата ѝ – в другия ред.
Ръката ми отива назад на колана, свалям пистолета, дърпам ударника назад, прицелвам се в гърдите ѝ и гръмвам. Лисицата падна и започна да рита. Аз стоя и гледам, няма да се доближа, че да ме захапе. Лисицата рита, рита в реда пред мене, след което изведнъж се шмугна настрани и изчезна.
Изскочих на пътчето до царевицата. Там стояха онези тримата и се бяха изплашили.
- Какво стана, кой гръмна? - запитаха. Те не знаеха, не бяха видели и не бяха разбрали, че съм с пистолет.
- Аз стрелях по една лисица. Раних я, гледайте сигурно ще излезе, а аз ще вляза да я потърся.
И влязох отново в царевицата, и пак така оглеждам редовете. И гледам в реда ми, пак на два метра пред мене, един голям заек. Пистолетът вече е в ръката ми, пак ударника назад, прицелих се и гръмнах. Заекът подскочи сякаш не съм го улучил, но се завъртя и падна в реда точно зад мене. Грабнах го за ушите и изскочих да го дам на бай Минчо. И да им се присмея – трима души с пушки не можахте да убиете заек, а аз с пистолет ви убих. Изскочих от царевицата, но само изгледах отзад колата им – може би за да не закъснеят за влака, а може би защото много се разгърмяхме, потеглиха без да ме дочакат.
Зарових заека с трева в една бразда, на бегом се прибрах вкъщи, преоблякох се, пристигна и рейсчето и потеглихме за летището.
Бай Минчо беше заминал за Пловдив, но приятелите му бяха на работа.
- Какво стана, убихте ли на бай Минчо заек? - запитах ги.
- Не можахме, без заек си тръгна – отговориха. Дано обаче да са ме излъгали.
- Как не можахте да ме изчакате! Аз убих един и хукнах да ви го донеса, но вие бяхте потеглили.
И им разказах какво бе станало.
След края на работното време – дните все още бяха дълги, опразних куфарчето от бойната си готовност и минах през царевицата да си прибера заека. Не че ми трябваше, но защо да става зян. Реших да потърся и лисицата – сигурен бях, че е смъртно ранена и вероятно е умряла. Започнах да претърсвам царевицата по известния начин – като оглеждах редовете, и внезапно видях една сърна. Легнала в реда и преживя. Дръпнах се в своя си ред и по описания начин започнах бавно да се приближавам към нея – бавно, невидимо, като движение на часовникова стрелка. Търпение – умение.
Така изминах половината разстояние, и ми омръзна. Реших да ѝ се покажа, за да избяга. Пристъпих напред в нейния ред, бях на три-четири метра от нея. А тя ме гледа с големите си влажни очи и не ме вижда. И разбрах, че тя спи – спи с отворени очи.
Това събуди любопитството ми и отново се дръпнах в своя си ред. Продължих да се приближавам и застанах до нея – аз в единия ред, тя в другия, на половин метър един от друг.
И тук започна да ме мъчи изкушението. С един изстрел със сигурност ще я убия. Досега не съм убивал сърна, и може никога да не ми се случи. Какво да правя?
Реших – ще опра пистолета в слепоочието ѝ и ако не избяга, ще я застрелям. Бавно, с невидимо движение на ръката, издигам пистолета към главата ѝ. Издигнах го на височината на главата ѝ, на десет сантиметра от слепоочието ѝ. Оставаше само да натисна спусъка. Постоях, постоях така, и върнах ръката си. Не се реших. Викам си: още веднъж ще опра пистолета си в слепоочието ѝ, и ако и сега не избяга, вече ще я застрелям. И в тоя момент видях малкото ѝ – лежеше в следващия ред зад нея.
Пак започнах да вдигам ръката си, пак почти опрях пистолета в главата на сърната, и пак се отказах. Не мога да го направя, и това си е! Пък и защо ми е, ако я застрелям, какво да я правя – нито сме гладни, ни жадни.
И в този момент малкото изглежда ме видя. Скочи и хукна през царевицата. То беше женско. Скочи и братчето му, с пораснали вече рогца. То е лежало на две-три крачки зад него. Постоя няколко секунди, после вероятно и то ме усети и хукна след сестричката си.
А майка им? И тя се изправи. Но не разбра какво е станало, не разбра защо децата ѝ са избягали. А аз стоя като вцепенен до нея, не мърдам и не дишам. Постоя сърната така, постоя, извърна се и се близна под опашката, протегна шия да ме подуши, дори и близна копчето на куртката ми, и едва след това и тя се усети и се стрелна в посоката, в която избягаха и малките ѝ.
Стана ми весело, толкова се зарадвах, че съм се въздържал и не съм я застрелял. Взех си куфарчето със заека и се отправих към авиоградчето. И тъкмо напускам царевицата, и срещам един от сутрешните приятели на бай Минчо – отишъл вече до гарадока, взел си и пушката и идва към царевицата.
- Какво, Ангаре, да си вземеш заека ли дойде? – запита.
- Да, - казах.
- Защото и аз – каза той.
- И ти ли си убил? – запитах.
- И аз ами.
- А защо не си го дал на бай Минчо?
- А защо да му го дам?
Ой, как ми падна в очите! Аз и преди това него не си го харесвах и не го уважавах, ама сега съвсем ми падна в очите! Но той си беше пословичен мръвкар.
С него имах и един такъв случай. Една сутрин отидох на блатото за диви патици. Едва се беше разсъмнало, а и под гъстите дървета по-брега още по-трудно се виждаше. И гледам на брега, до самата вода, заспала една зеленоглава патица. Спи, пъхнала глава под крилото си.
Не може да е патица – мисля си. Преди малко съм минал край нея, не е възможно да не ме е усетила. Може би е някакво пънче, или буца кал, или треска някаква. Нали на добрия ловец всяка буца му изглежда като заек, а всеки пън – като сърна. Ако гръмна по този пън и някой разбере, има да ми се смеят.
Но колкото повече гледам, повече на заспала патица ми прилича.
Я викам си, да ѝ гръмна. И пън да е, още няма никой наоколо, никой няма да ме види. Отдръпнах се на подходящо разстояние и от направление, от което клонките да не пречат на сачмите, стрелях. Сачмите удариха в земята пред патицата и като рикошираха, отхвърлиха я на един два метра. Отидох и я взех. Беше отдавна мъртва, вцепенила се от студ. Вероятно вечерта е била ранена, излязла е на брега, свряла е човка под крилото си и смъртта я е настигнала в съня ѝ.
Което не съм го убил аз, не го вземам. Пуснах я зад себе си и продължих да очаквам началото на прелета.
В това време по пътечката се зададе въпросният ловец - и той излязъл за патици. Поздравихме се, той ме отмина, за да намери друго място, на което да застане. Тук се сетих за патицата и поисках да му разкажа за нея. Обърнах се и видях как той се наведе, грабна мъртвата патица и отмина с нея – без да запита каква е тя и защо е до мене, аз ли съм я убил.
Ловецът трябва да умее да се радва на природата. Един кълвач да види, изгрева да види, едно цвете да види – да му е достатъчно, да е доволен. Тогава и празните излети не му тежат. Но имаше и такива, които наричахме „мръвкари“ – за които най-важна беше мръвката. Тоя беше от тях.
И затова още повече се зарадвах, че сърничките бяха избягали от царевицата – ако би ги видял, този би застрелял някоя от тях.