автор: ivanstefanov

Че не е в ред, не е!
Че си е малко хахо…
Хахо си е!

Че то има ли артист да не хахо?
Че какво друго е, да се правиш на друг?
А?
Кажи де?
А той цял живот се е преструвал на някого.
Артист!
Ама голям!
И на всичко отгоре и приятел.
Че то само това стига, да не е в ред.
Нали разправят, че с каквито се събереш, такъв ставаш.
И преди съм го виждал, да върви и да размахва ръце…
И да спира внезапно…
И да мърмори нещо…
Виждал съм, ама и знаех, че се готви за ново излизане…
В нова роля!
Репетираше, непрекъснато и навсякъде!
Ама това само ме разсмиваше, но не ме озадачаваше…
Сега е друго…
От как го изхвърлиха от театрото…
От онова, дето кога той играеше, билетче не се намираше.
Та от тогава…
Ни мърмори, ни говори, ни ръкомаха…
Мълчи!
Само на лицето се появи една странна усмивка!
И не слиза от него!
Ту се разтегля, ту се свива, ту обелва, ту скрива зъбите …
Обръщаме поредното кафе…
Пак там…
В нашето кафене, на нашата маса, в ъгъла…
Усмивката е замръзнала…
Лъха хлад!
Не слиза от лицето и кога отпива от кафето…
И мълчи!
Като пън!
Не изтраях!
-Дъки, каква роля репетираш, че от лицето ти не слиза тая усмивка?
Изгледа ме из дълго, помълча още по-дълго и изрече:
-Последната!
-И за къде? Нали те изритаха от театрото!
Пак мълчане, пак отпиване и чак тогава изричане:
-Последната за тоя свят и не е за театрото, а за мен.
Приведе се и продължи на пресекулки…
-Ти си чул какво разправят за адаша ти! Бог да го прости, че го споменаваме, ама не само не мога да забравя, но и не мога да проумея това де разправят …

А разправяха…
Намерили го сутринта…
Вцепенен!
Но усмихнат!
Отишъл си от тоя свят с усмивка.
Колко пъти сме присядали на тая маса, що приказки сме избъбрали, що кафе сме изпили…
Но от тогава, кога го обезличиха…
И един път не видяхме усмивка на лицето му…
И да искаше, не можеше да се усмихне!
С толкова отрова го посипаха, с толкова мерзости го затрупаха, че забрави що е усмивка. Изхвърлиха като парцал от там де години и то много- един живот, беше създавал, възпитавал, изграждал, от там де създаде неща, с които се представяхме пред света…
А твореше и гореше…
И го смазаха, и го унижиха и го…изхвърлиха…
И напуснал тоя свят усмихнат!
Да не повярваш!
Но…усмихвал се!
И недоумявахме…!!!
На какво ли се е усмихвал?
Дали, че се отървава от мерзостта!
Дали…?
Дали, че преди да отлети към оня свят…
Е дочул музика…
Прелестна, неземна…
Като неговата…
Дали е видял самодиви…
Да кършат снаги…
Да танцуват…
Като ония диви, от неговите ансамбли!
Дали затова?
Или го е направил напук на тия де го смазаха?
Мачкан, смазан, но усмихнат!

И говори Дъки…
Че не може ни да го проумее…
Ни да го забрави…
Ни да заспи.
Будувал, бълнувал, сънувал, мечтаел!
И той да напусне тоя свят с усмивка!
И се надява…
Че кога си заминава, ще си спомнят за нещо, което е направил, оставил…
Че за него няма да си спомнят само как го изхвърлиха…
И си вярвал!
И си не вярвал!
Та репетирал!
Усмивка!
Последната си роля!