автор: angar

В нашата ловна дружинка бяхме 46 човека. Много, нали? Но затова пък колко много дивеч имаше по онова време в Добруджа!

“И Добруджа, с опънатите жици,
с клоните, провиснали от птици –
сиви гривеци и гургулици,
в угарите със стада от зайци,
с фазани колкото в Китай китайци,
където в ниви, с звездни ширини,
пасат, като съзвездия, сърни …”

Но по онова време, до 1972 година, а може би и до 1980, навсякъде имаше много дивеч. Когато съм бил в командировка на летище Щръклево, сутрин или привечер си правех крос към горите на село Нисово. И там виждах много зайци, сърни и фазани, а веднъж видях по пътя през гората да върви елен. Аз се отдръпнах и застанах съвсем неподвижно край пътя, а той бавно и спокойно премина пред мене.

“Утринен вятър се гали в косите ми,
изтокът в пламък искри.
Който не знае горите край Нисово,
той не е виждал
пълни със дивеч гори.”

И като се пътуваше и в разградско, и в търговищко, и из Добруджа – навсякъде в люцерните и нивите край шосетата можеше да се видят да пасат сърни.

А през 1982 година, по време на учението “Щит -82”, щабът ни беше в една гора край Алфатар. И там обичах сутрин или привечер, ако съм свободен, да потичам и поскитам из гората. И една сутрин видях кошута. Няколко минути я наблюдавах как пасе на полянката, после изведнъж нещо ѝ хрумна, затича се и с грациозен скок се прехвърли през рекичката. Оттогава е този ми стих:

“Моя горда, възторжена младост!
Ти изчезна от моя живот,
с грациозния скок на кошута,
над разпенен планински поток!”

В първия ловен излет на дружинката ни, на заек (по онова време на птичи лов, за прелетен дивеч – гургулици, гълъби, пъдпъдъци и диви патици, ловците можеха да излизат и по сами), заградихме една угар.
Угарта голяма, каквито в Добруджа са блоковете, ограничени от полезащитните горски пояси. От едната страна на блока, “на пусията”, са ловците-стрелци. Там са най-добрите стрелци и такива, на които поради възрастта или пълнотата ходенето им тежи. От другата страна, през угарта, срещу тях тръгваме гоначите. От другите две страни на блока също се разполагат ловци, които когато гоначите се изравнят с тях, тръгват и те.

Зайците изскачат и хукват през угарта. И ловецът, пред когото заекът се е вдигнал, стреля по него. Ако той не улучи, докато заекът не се е отдалечил много, стреля по него и някой от близките ловци.
Някои зайци падат много лесно, както се казва, “този само от пушека падна”. Друг “ще отнесе на няколко души патроните”, без да пострада. Те наистина будеха възхищение с това как бързо бягат, как се мятат насам-натам, за да избягнат сачмите, и как накрая победоносно преминават и през пусията. За такива казваха: “Нека бяга, той е мъжки”.
Това е от много, много стария виц, може би още от езопово време: как един ловец мислел, че е ранил заека и тръгнал да го търси. И като минал край един орач, запитал го: да си видял да мине оттука един заек? Да, мина, казал орачът, един мъжки. А откъде пък го позна и че е мъжки, запитал ловецът. Защото ми подхвърли: кажи на оня, който идва след мене, че ще ми хване тестисите!
Та в този ни първи излет, само в тази една угар, паднаха 49 заека. А ние бяхме 46 човека, и за всеки имахме право да убием само по един заек. И като се събрахме и контрольорите като преброиха зайците и видяха че сме убили три заека повече, лишиха дружинката ни от три ловни излета.
А сигурно още толкова, ако не и повече, и избягаха. От тогава е стихотворението ми “Мъжките зайци”:

“Заградили сме блока.
От три посоки
обръчът се затяга.
През кордон от ловджии,
под градушка от изстрели,
мъжките зайци бягат!

Мъжките зайци не са такива,
дето само от пушека падат.
Те отнасят
на няколко души патроните,
без да пострадат.

Даже, когато излязат от обръча,
те не бързат да влязат в шубраците,
без да викнат към някой ловджия:
“Ще ми хванеш мустаците!””

А също и едно стихче за деца, в което зайчето се спасява, като бяга на зиг-заг:
“….
Не се уплаши малкият юнак –
подскочи в “зиг”, когато стрелят в “заг”.
Веднага се прицелват те във “зиг”,
но зайчето е в “заг” във този миг.
Така ловците нищо не убиха,
патроните си само изхабиха.”

А какво става с избягалите, но ранени зайци?
Те стават жертва на хищниците.
И лисиците се бяха научили да съпровождат ловците - разбира се достатъчно предпазливо, за да се угостят и те с някой ранен или умрял от раните си заек.

“Ловците тръгват. Почнал е ловът.
А успоредно с техните редици
се движат настървените лисици –
ранено зайче да си уловят.”

Да, изстрелите сякаш не плашеха лисиците, а ги привличаха. Така се движеха край ловците лисиците и при лов на яребици. И се случваше някоя от тях, увлякла се, неочаквано да излезе пред някой ловец, и сама да пострада.

Веднъж брат ми, от Малко Търново, се отби в Толбухин - да види къде живеем, как сме се настанили.
- Бате, хайде да отидем да убием един заек,- му казах.
И като излязохме от авиоградчето и стигнахме до угарите, му казах:
- Ти стой тука. След 15 минути тръгваш през угарта, ще се поразходиш малко из нея, и излизаш ей там, по средата на пояса, при онези по-редките дървета. Ако се вдигнат зайци, те ще минават край мене и ще застрелям някой.
Разделихме се. Той седна да изчака 15 минути, а аз за това време по заобиколен път трябваше да заема позицията си. Но едва бях изминал стотина метра, и видях един заек клекнал на пътя. Стрелях и го убих. Взех го, отидох с него на мястото, където да чакам, и седнах , а заека сложих зад мене.
И видях как брат ми тръгва през угарта. А аз познавах местата, и знаех че там непременно ще има зайци. Но те като започнаха да се вдигат, и аз не съм очаквал, че могат да бъдат толкова много. И повечето, както и очаквах, минаваха близо край мене. А аз си седя и не помръдвам.
Дойде и брат ми.
- Какво става, защо не стреляше?
- Ами ето го тука, лежи, - и му посочих заека.
- А защо не уби още някой?
- Защо ни е, един ни стига.
- Ей,- каза брат ми. - За първи път виждам толкова много зайци! Вие имате повече зайци, отколкото ние в Странджа òвце имаме!
Това беше през септември или октомври, когато бе разрешен птичия лов.
А през месец май дойдоха да ни видят майка ми и баща ми.
- Тате, - казах му една сутрин. - Знаеш ли, че тука има много гъби. Мисля че са чèлъдници, ама не съм много сигурен. Защото при нас чèлъдниците растат на огнища, и са малко, по десетина на едно огнище. А тука е пълно, една до друга, можеш да ги косиш! Страх ме е и затова, защото от тукашните хора никой не ги бере.
- Ами да идем да ги видим, - каза тате.
“Чèлъдниците”, така им викаме в Странджа, не знам как е научното им име, са много вкусни гъби, но много рядко се намират. Растат на редки огнища в габраците. Не допусках, че може да ги има и в равнината.
Отидохме и аз му ги показах къде растат – в пояса. Баща ми откъсна една, разгледа я, опита я сурова и на вкус, и каза:
- Чèлъдници са.
Ама и той се учуди как могат да са толкова много, като килим, и толкова големи.
Набрахме си гъби и като да се прибираме, минахме покрай един цигански катун. Циганите всяка пролет пристигаха, вероятно бяха някакви сезонни работници, и всяка година там си разполагаха катуна.
- Какво носиш, дядо? - запитаха циганките. Макар да се виждаше, че носим гъби.
- Гъби набрахме - отговори баща ми.
- Ами хубави ли са тия гъби, ядат ли се, да не са отровни?
- Много са хубави!
- Да не се отровим ,ей, и ние, че и децата.
- Няма да се отровите. Много са хубави.
И им оставихме половината гъби.
- Ами откъде ги берете, къде ги има?
- Ей оттам, във втория пояс, е пълно. – отговорих аз.
И после циганите редовно беряха от тези гъби, и циганките казвали: „Господ здраве да му дава на тоя дядо, дето ни научи да ядем гъбите!“
(Следва).