автор: maistora

Познавах работник на име Йордан,
живееше в стара, служебна барака
без печка, без ток и cамичък сред мрака
си лягаше в стар изтърбушен диван.

На работа сутрин пристигаше пръв
и чакаше вън на студа пред вратата
на нашата служба. От всяка заплата
пестеше с невиждана алчност и стръв.

Търпеше завидно сибирския студ,
работеше съвестно и отговорно,
сам себе си беше превърнал в затворник –
не искаше отпуск, бе жаден за труд.

Той беше отгледан от просяк с торба,
в която от хората милост изпросвал...
“Защо” – го попитах, а той след въпроса
разкри ми жестоката своя съдба.

Без майка останал…И мащеха зла
баща му довел, ала тя го не щяла...
Без видна причина го бѝла, гълчала…
Не ѝ угодил ни с молба, ни с дела.

Напуснал дома си и скитал се сам –
изгнаник невръстен, бездомен, безхлебен…
На стария просяк бил само потребен.
(Навярно сина му напомнял… Не знам…)

Споминал се просякът…Данчо растял…
Заминал войник – в трудовашка казарма.
Там сякаш надмогнал – съдбата коварна
разряд за строител да вземе успял…

В армейския вестник обява прочел,
че майстори търсят в “Червена могила”…
След войнския дълг свойта младост и сила
през три петилетки отдал без предел.

Завършил и ПУЦ за шофьор. Лесовоз
Отишъл да кара в Република Коми…
…Ударил го труп по главата и в кома
изпаднал…Сега белобрад, белокос,

безпаметен вече и вечно без дом,
облечен със стари протрити парцали
събира хартии, а нощем ги пали.
И ръфа огризки, превит мълчешком…

Парите на Данчо до сетен петак,
от злата инфлация, както изглежда,
били изпоядени…Днес без надежда
се скита на гръб с овехтелия сак.

И колко ли данчовци, питам се, днес
делят си боклука с бездомните псета
и спят под балкони в кашони додето
угаснат един ден без никаква вест.