автор: svdonchev

Когато някой споменеше за жена и започнеше да разказва нещо сериозно или някаква дреболия, аз неизменно си спомнях за нея. Не се забравяше походката, лъскавата коса, прибрана в самоуверен кок, тялото едро, а толкова грациозно, очите, които галеха без да обещават, дрехите, нови и подбрани с вкус, медния цвят на кожата и мамещата извивка на устата, особено при усмивка.
Бях общ работник в магазина за хранителни стоки, работех скрит в тъмнината на рафтовете, все приведен под стоките в ледения склад, с кепе прихлупено над очите и ботуши до колената, винаги мокри от миенето с маркучите. Понякога ме изпращаха отпред при осветените щандове с каса прясно месо на рамо или ми заръчваха да мия витрините или да мета тротоара, докато е обяд и клиентите са намалели.
Най- често я виждах в такива моменти. Прехласвах се по нея. Примамваше ме целият й вид, аромата на парфюма, мъхчетата по тила й, всичко. Снишавах се, криех си очите като зверче под козирката и я гледах. Всеки божи ден тя влизаше в магазина и всички почтително я поздравяваха. Знаех, че ще избира бавно, с високо вдигната глава и бляскава шия. После ще плати с щедър жест, като царица и ще помоли управителя някой да отнесе покупките й до дома. Точно в тези моменти, хвърлях метлата отвън и влизах. Управителя се усмихваше на нея, кимаше сериозен към мен и ние тръгвахме, тя с лачена чанта и обувки в същия цвят, аз с нейните торби с покупки и мокрите ботуши. Знаех, че сега продавачките, управителя и някой от редовните клиенти вече са скрили усмивките и хвърлят злобни думи след нея. Не я обичаха, казваха, че е горда, високомерна и необщителна, че не уважава никого, което не й подхожда много на положението, все пак е една обикновенна компанъонка, застаряваща при това.
Скоро стигахме домът й, хубава къща, с просторна тераса скрита в сенките, масивна врата с лъскава дръжка и обичайните, красиви пердета, винаги привързани с панделки. Оставях чантата пред прага, тя разтваряше устни, месести и без следа от червило, зъбите й светваха, зад тях се виждаше езика пухкав, мораво червен, изящен, очите й се променяха за миг, издължаваха се като устата, дразнеха, приканваха и отпращаха едновременно.
Много месеци аз носех покупките й. Неусетно тя привикна с мен, започна да ме кани да пием кафе след работа или да хапваме торта на терасата, когато захладняваше привечер. Казваше, че е самотна, но аз се съмнявах да е така при нейната красота. Ходех рядко. Всичко в нея ме притесняваше, смазваше ме и ме привличаше едновременно. Пристъпвах в къщата й като в храм, следях ръцете си да не треперят, пазех устата си да не изрича несвързани думи и после тя ме изпратеше с небрежно разгърнат халат, паднали кичури и естествено зачервени скули. Вдигаше мургава ръка за довиждане, аз бързах да избягам като от магъосница, довличах до първата пейка и рухвах изтощен. Така ми действаше тази жена. Казваха, че е скъпо платена проститутка, но аз не срещнах мъж в дома й, при нито едно свое посещение, нито ми се бе случвало да видя някой нетърпеливец да се разхожда с напрегнато и нетърпеливо лице по тротоара под прозореца й. Каквато и да беше в действителност, трябва да призная, че бе грациозна, уверена във всяко движение и потайна. Не зная защо все си мислех, че някакво голямо нещастие е белязало детството или младостта й.
Една вечер бе в особено настроение. Покани ме на терасата. Там върху любимата й, камъшитена масичка видях наклонена бутилка с вино, която се изстудяваше в кофичка с лед.
- Аз пия вино...ще пиеш и ти, нали...колко е приятно да си с размътена глава, когато е лято и пада нощта! – каза и се засмя добродушно, като младо момиче на което бяха разказали свежа шега. Беше много красива, някак по- ниска без обувките с висок ток, в широката рокля на лилаво райе, с гол врат и голи, обли рамене. Стори ми се необичайно омекнала от ленива, следобедна дрямка, неприлично отдадена на сладки мисли, на виното и на нощта. Почти си представих как полагам глава в скута й, затварям доверчиво очи, напрягам се да помириша последните ухания на сутрешния й парфюм, чувам тупкането на сърцето, приглушено от широките й гърди, усещам как се задъхвам и тайно си поемам дъх, а тя гледа трепкането на листата от ветреца и някак неволно, по майчински погалва косата ми на тила.
Облегна се върху лъскавия парапет и ме погледна дръзко, настойчиво, с котешка пъргавина в очите. Още я гледах като покорен ученик, когато някъде отдалеч, на изненадващи вълни, над терасата се появи прохлада, листата зашумяха и се преобръщаха като пъргави, човешки длани.
- Точно в такива хубави, летни вечери си спомням за младостта...все през лятото си спомням за младостта, такава съм си аз...само през лятото, през зимата, когато е студено, падне мраз или има виелици, не мога да си спомня...лятото е друго...топли са телата, топла е кръвта, леко ти е на душичката! – каза с усмивка тя, сега гледаше замечтано светлините от къщите отсреща, а ветреца отмяташе за кратки мигове крайчеца на роклята й и аз се възхищавах като крадец на прасците и на глезените й, изящни и бляскави от лусиона, приличаха на части от лакирана играчка.
- И за любовта си спомням....отдавна отминала, но незабравима...само те се помнят, първите думи, изрекани с топъл дъх в ухото, първото докосване на чуждото тяло, изненадата от хладната кожа, после странния трепет от непохватните устни, които те търсят в тъмното...кой може да ти върне тези мигове...кой може да ти отнеме спомена за тях..никой, никой не може, докато си жив...а ти живееш, къпеш се, гримираш се, обличаш любимата рокля, гледаш се с надежда в огледалото, като малко момиче облякло първата си одежда и все за тия първи трепети мислиш, тях чакаш да се завърнат...а те, те си остават там, в миналото, не се завръщат никога и спомена за тях ти носи горчива наслада!
Тя се обърна отнесена, седна и отпи голяма глътка вино. Ледът пукаше в кофичката и охлаждаше бутилката.
-Баща ми имаше магазинче за ядки, продаваше всякакви ядки, печени, захаросани, сурови...беше чист, спретнат и честен и благодарение на редовните клиенти и доброто си име, търговията му вървеше, той работеше кротко, ставаше рано, заставаше сериозен, сресан, с неизменните ръкавели, да не цапа ръкавите на ризата от тезгяха и отдаваше цялото си сърце на магазина, аз се възхищавах на усърдието му и на постоянството. Помня големите буркани, сандъчетата със стафиди, покрити със снежнобели кърпи, мирисът на прясно изпечени бадеми и на несмляното кафе от камъшените панери. Майка ми не обичаше магазина. Прибираше се от работа, преминаваше бързо пред витрините, без дори да погледне и трополеше като подплашена нагоре по дървената стълба, сякаш бягаше от магазина и от мириса на печените ядки. „ Никой истински мъж не трябва да работи като магазинер...това е женска работа” – казваше с досада. За разлика от нея аз обичах магазинчето и често се застоявах там, когато не бях на училище. Татко го разбра, остана доволен и аз скришом го виждах как се отдръпваше нарочно настрани, спотаяваше се зад бурканите, оставяше ме да обслужвам клиентите, усмихваше се под мустак на моите любезности и на веселия смях с който ги изпращах до вратата. Бях красавица, едра, дръзка, сочна като праскова. Обичах живота, в почивните дни се събуждах свежа, бързах да се измия хубаво със студена вода, да си сложа нова дреха и да сляза долу, в магазина, да вдъхна познатия мирис и да гледам как отвън, татко спуска бавно и с удоволствие пъстрата тента. А когато нямаше клиенти и времето бе хубаво, отварях вратата, облягах се на прага, гледах преминаващите коли, поздравявах познатите хора, излезли на пазар, разглеждах другите, забързаните и се забавлявах от ласкавите, мъжки погледи. А за себе си мога да кажа, че не отклонявах погледа си, дяволита бях, оперена, не свеждах очи в плочките!
Не можех да отделя погледа си от нея. Отпиваше вино на малки глътки, като птичка, аз виждах колко са мътни очите й, виждах колко е далеч от тук, в магазинчето, при младостта си.
- И спомените са хубави...обаче в самото начало...те се като изпран чаршаф...току- що свален от простора, още твърд, недокосван...така е приятно първото докосване до завивката...после омеква от топлината, мачка се, похабява се някак....Един ден, беше началото на есента, духаше хладен вятър и първите паднали листа се преобръщаха като пеперуди...изведнъж навън, до тротоара настана суматоха...насъбраха се хора, скупчиха се на самия път...излязох пред магазина видях един малък мотор, мотопедче, простряно встрани до някаква спряла кола, с изкривена капла и крив калник...стори ми се познато това моторче така ярко оранжево, с изрисувани, ярки светкавици по рамката...да, едно слабо, красиво момче пристигаше в гимназията с него, връзваше го с катинар до шкафчетата. Понякога кръжеше в лудешки кръгове из двора, момчетата го подканяха да настъпи газта, а аз неволно се прехласвах по момчето и тайно го заглеждах как се смее над шала, очите му бляскаха, а бузите му розовееха от насрещния въздух. Та, той лежеше до бордюра тогава...беше паднал от моторчето или някой го бе блъснал, не можех да разбера... хората се суетяха, отдръпваха се, после безредно се скупчваха около него. Аз надникнах с тревога. Видях го прострян, една жена бе коленичила и държеше главата му изправена, а един сръчен мъж се опитваше да разпори крачолът му, там тъмнееше кръвта и капеше по асфалта. Спомням си как трепереше момчето, всичко трепереше, голите му ръце, тялото, краката, обути в тесен панталон, скъсан при падането. Очите му, широко отворени и изплашени, оглеждаха с тревога всяко надвесено лице. Аз се опомних, изтичах в магазина, грабнах първата бяла кърпа от тезгяха и се върнах на улицата. Поставих я под главата му, мокра от болката и от напрежението. Погледна ме признателно, сякаш ме позна. Наоколо се чуваха крясъци, наставления, дори ругатни. В това време докъсаха крачола и отдолу зейна раната. Гледах розовото месо като омагъосъна, някой ме стресна, дръпна рамото ми и ми нареди да отида за вода. Когато се върнах го отнасяха с носилка. Скоро той се пооправи и един ден накуцвайки се приближи до мен в двора на гимназията. Тогава ми благодари възпитано, погледна ме смело, а аз бях готова да го последвам където и да ме отведе. Така започна всичко. Боже, как го чаках да се появи накуцвайки от някой ъгъл, как го зървах да пристига отдалеч с ръце в джобовете и разрошена коса, как ми се искаше да побягна срещу него, а вместо това запазвах приличие, той приближаваше, смееше се, радваше ми се и той, прегръщаше ме, поднасяше ми устните си, а аз така бурно се изправях на пръсти да го целуна, че чак зъбите ни се удряха от устрема. Разхождахме се безцелно, той ми разказваше истории всякакви, такива, които бе прочел или му бяха разказали на него, смеехме се безгрижно и сякаш чакахме да падне тъмнината. Тогава той ме целуваше жадно, навсякъде, с интерес и уважение, сваляше дрехите ми бавно, тържествен, онемял, омагъосан, сякаш бях скъпоценност. Не си спомням да съм изпитвала такава радост оттогава. Ах, защо трябва да живеем толкова дълго, защо трябва да остаряваме, за какво са ни всичките тези години след като е минала младостта? Защо не може да изживеем тези първи, любовни мигове, първото сближаване на две тела, първите задъхани думи, да ги изживеем два пъти, или най- много три...да ги изживеем няколко пъти сякаш преди това не са се случвали и после всичко да свършва изведнъж, без да идва старостта?
Сега видях тъга в очите й. Отпи и продължи:
- Забравих за магазина, за семейството, всичко забравих, важен бе само той. Не спирах да мисля за него. Понякога се събуждах в тихата си стая, лежах с усмихнато лице, мислех за следобеда, когато ще го видя, а един път, съвсем не наместо една мисъл ме ужаси, остави ме без дъх, със суха уста и омекнали ръце...мислех какво ли би станало, ако се случи така, че не мога да го виждам всеки ден? Ах, каква мъка скова сърцето ми тогава… Измина цяла година, все в щастие и радост. После той се отчужди някак, изстина. Помня как държах ръцете му, гледах го настойчиво в очите, с цялата си любов и го разпитвах. Смееше се с белите зъби и хубавия смях и отклоняваше разговора в друга посока. Скоро се примири, прегърна ме през раменете, първо помълча, докато усмиряваше ударите на сърцето си и ми призна с тъга. Скоро трябваше да заминат, цялото семейство. Не можеха да оцелеят, изнемогваха, губеха всякакви надежди за по- добър живот, изоставяха всичко и заминаваха в чужбина. Помня как не му стигаха думите да ме увери, че ме иска при себе си, че не може без мен. Говори дълго и на пресекулки, като бегач. Целува ме дълго, бурно и ми обеща скоро да ме вземе при себе си, където и да се установят. Накара ме да се закълна, че няма да излизам с други мъже, ще убивам свободното си време с работа в магазина и ще съм в готовност да тръгна, когато ме повика. Повярвах му, вкопчих се в идеята да замина при него, какво друго ми оставаше. Така замина. Аз не се отчаях, нито паднах духом. Приех раздялата като време, която трябва да премине за наше добро, така е трябвало да се случи и ние скоро ще се съберем, в още по- здрава връзка отпреди. Обаждах му се често. Говореше нежно, жалеше за мен, описваше местата, където са отседнали в момента, красиви места, хубаво наредени, но пусти, когато не съм до него. Слушах гласът му и си припомнях най- дребни случици, най- незначителните нещица И все ме уверяваше как ще бъдем толкова щастливи, там на новата земя. Личеше си, че страда, тогава страдах и аз, бях недоволна и сърдита на всички, че са допуснали той да замине. Обичах го, о, колко го обичах, не помнех как съм живяла преди него, нито знаех как ще живея занапред. А обажданията зачестиха, ставаха все по- нежни, по- дълги, успокоителни, все така обещаващи. Беше щастлив, че се е хванал на работа в някаква фабрика за замразена риба, работел от сутрин до мрак, имал болки в кръста, но всичко било поносимо, защото вече започнал да събира пари, за нас. Умилявах се, припомнях си всеки разговор с него, всяка негова дума, радвах се и бях горда, че се е превърнал в мъж и ще може да се грижи за мен, когато се съберем. Търкаляха се дни, седмици, месеци. Една снежна вечер, когато ледът сковаваше капещите олуци, а кварталите миришеха на дим, аз му се обадих за втори път през този ден, бях така самотна и отчаяна от нескончаемата зима. Гласът му заглъхваше, губеше се, появяваше се отново, плах, после уверен, чуваше се шум от преминаваща машина, след него говор на много хора, странен звън на камбана, глъчка от струпани хора. Помня как плахо ми каза, че събирането на парите върви трудно, налагало се да помага в домакинството и в плащането на сметките, но не трябва да се отказвам, нито да губя надежда. Кълнеше се, че не е спирал да мисли за мен и да ме обича, че ще преобърне света за да ме доведе при себе си. Спря да говори, целуна ме от разстояние за лека нощ и затвори, а мен ме обхвана тревога. Кога ще го видя, ще се съберем ли отново, не се ли опитва вече да се освободи от обещанията си към мен?...Имаше един редовен посетител в магазина...пълен мъж, винаги в костюм и риза, важна особа някаква, съдия...идваше всеки ден, наведе глава уж да си избира ядки, а все мен следи изпод веждите, блестяха му очите като на манастирски котарак...един ден ме приближи безшумно, докато татко го нямаше, допря се до мен и запъхтян ми прошепна в ухото „ Нека ти се порадвам, красавице”, обърнах се изненадана, гледаше ме с отчаяние и мъка в очите, имаше вид на бито животно, което се умилква около стопанина. Засмях се, объркана от дръзките му думи и донякъде развеселена от глупостта му. Той ме последва с тромави крачки, беше почервенял от вълнение. „ Нека те погаля..ще ти дам пари”- прошепна като уловен в кражба, протегна ръка и ме докосна. По- късно, вечерта, когато лежах и гледах тъмния таван на стаята си, си спомних за случката с дебелия господин, съдията и се усмихнах в мрака. Колко беше червен и смешен, докато ме преследваше и не се отказваше лесно, негодникът. Преследваше ме, заговаряше ме, когато се случваше да съм сама в магазина, умоляваше ме, обещаваше ми всичко.
Беше ми предложил пари, а смътната идея да се възползвам от предложението някак упорито тревожеше мислите ми. Все пак парите ми трябваха за да замина при любимия. И се съгласих. Сега, когато са преминали години и много вода е изтекла оттогава, не зная защо се съгласих. Дали заради парите, както ми се искаше да бъде, дали заради това, че виждах този зрял и уважаван мъж да пълзи пред мен, да ми се възхищава и да ме иска, така, че пяна се появяваше около устата му от желание или защото имах нужда от някаква ласка, от близост, от допир и той се бе появил точно в този отчаян миг? Дали просто защото съм по рождение от жените, които никак не се гнусят от заплащане при такива услуги? Започнахме да се срещаме. Той ме ласкаеше, обгръщаше ме с внимание, с дребни, скъпи подаръци и с пари. А аз? Оставях го да ме ухажва, понякога му позволявах да ме целуне на довиждане или да докосне сякаш неволно гърдите ми, но той не се задоволяваше с това, ставаше все по- настойчив, недоволен от упорството ми и една прекрасна вечер, след няколко чаши вино, аз му се отдадох. Направих го без угризения, нито за миг не се упрекнах, нито забравих истинската си цел, приемах новото си положение, като част от сполучлива сделка. Превърнах се в ловък търговец, преценявах всеки свой жест, търпеливо подбирах всяка дума, събирах парите от него, треперех над всяка стотинка и се колебаех дори, когато трябваше да харча и за най- необходимите покупки. Дори бях щастлива донякъде, бях поела положението в ръцете си, сега от мен зависеше кога ще замина, не разчитах на никого, нито чаках безпомощно като преди обажданията на моето момче от далечните страни. Чудно е колко много неща може да пожертва жената, докато преследва целта. Мъжът не е способен на толкова жертви, в никакъв случай. Това продължи месеци. Той, съдията се увличаше по мен с всеки изминал ден. Скоро ми предложи да ходя по обяд в съда, за да може да обядваме и да ме вижда по- често. Не се изненадах от желанието му, вече го бях приела за приятел, човек, който ми помага да изпълня целта си. Помня как се бях променила тогава. Обличах се предизвикателно, знаех, че съм красива, значима, тропах с високите обувки по лъскавите коридори на съдебната сграда, разминавах се с хора, които ме заглеждаха въпреки бързането си, срещах учудени погледи от някой отворен кабинет, живеех. Той ме посрещаше още на прага, засияваше цял, вземаше си бързо палтото и тръгвахме към някой хубав ресторант. Вечер, се примирявах с милувките му, чаках единствено момента, в който ме изпращаше с поглед на прогонено куче, настояваше да му обещая, че ще се видим и на следващия ден, прибирах парите, неизменните банкноти, които никога не пропускаше да ми пъхне уж неволно в джоба, отивах си без да се обърна да му помахам, без да му дам надежда. Не го правех нарочно, нито с някаква цел, бързах да чуя гласът на любимото момче. А този глас ставаше все по- студен при всяко следващо обаждане и все отлагаше момента, в който ще ме повика при себе си...Изминаха нови месеци...и все така...несигурност, неуверени думи...а аз събирах пари с предишната, неумолима прилежност...не се отклонявах от целта, не правех компромиси, дори ставах още по- старателна...парите ми се трупаха, криех ги на всевъзможни места и вече бях самоуверена, започнах да предлагам, да давам съвети, да изисквам повече амбиция от моето момче...по това време, някак неусетно, сякаш бе напълно в реда на нещата...преспах с един приятел на моя съдия...прокурор някакъв...стана след една красива вечеря в ресторант край базата на гребците, някак неочаквано останахме сами, преди края на вечерята, отведе ме, засипа ме с нежности, после ми плати, разбира се...а на тръгване ми се закле, че ми е верен приятел…така живеех тогава, харесваха ме, о, колко бях харесвана...бяха в ръцете ми, представяш ли си, в ръцете ми, съдии, прокурори, хора на властта...играеха си с живота на хиляди хора, а угаждаха на мен, даваха ми пари и коленичеха в моите крака...И тогава реших, че е настъпило времето да замина, усетих, че се прокрадват първите колебания, появиха се първите пропуквания в твърдото ми убеждения да замина, все пак какво ме чакаше там, едно влюбено момче, което сигурно се бе променило през тази година и половина, дали ще бъде все така хубаво, а животът ми тогава бе като в приказка...тогава любимият ми се обади, а аз му казах, някак нарочно и убедено, че съм готова да тръгна, да отида при него, сама, с моите си пари...само това исках, да чуя как той се съгласява...винаги мислех за този момент с усмивка...представях си как ще се зарадва, как ще онемее за кратко, после ще въздъхне, ще каже, че вече много ме иска при себе си...а аз ще полетя към дома да си приготвям багажа, без още да съм съвсем наясно, как ще кажа на родителите си, че ги напускам за да отида толкова далеч...само, че той не каза нищо, само тихо прошепна, че сега не е моментът и връзката се разпадна...прибрах се тъжна и объркана в тъмната, спяща къща...мисля, че точно тази нощ, се промени отношението ми към моето момче...до този момент бях убедена, че ние сме две половини, идеално разделени от едно цяло, търкулнали сме се по два заобиколни пътя, но в една посока, засилваме се, прескачаме препятствия, но в един миг ще се се съединим отново, някъде по средата на пътя...от тази вечер нататък, аз не бях примирената, вярната, чакащата, целомъдрена жена, която кротува и чака да я повикат.. знаех, че съм желана, значима и харесвана от значими мъже...така, той намали разговорите си с мен до един глух поздрав, разпитваше ме за времето, за здравето на родителите ми, за това как прекарвам дните си...не ми звучеше отчаян, нито говореше с предишните ласкави думи...нещо се случваше с него, улавях промяната от разстояние...въпреки това продължих да събирам ревностно пари както преди, да пестя като скъперница, при това със същата цел, като преди...сигурно съм продължавала да се надявам всичко между нас да е все така хубаво, както в спомените ми!
Тя се изправи от стола, леко и тържествено, чух тихото шумолене на развята от теченията рокля, усетих и неповторимият мирис на намазана с крем кожа, дъх на похотливост, примесена със следобеден парфюм, поизветрял от полъхът на вятъра над терасата. В този миг, тя отпусна ръка и погали рамото ми, а аз онемях от допира, от хладината на дланта, от нежната дързост на тази опитна плът.
- Скоро той ми призна...отдавна живеел с някаква жена...чужденка, така се наложило...по принуда станало...живеел с нея, но мислил за мен...разказа ми някаква глупава история...с глас на опитен търговец...и той се бе превърнал в търговец...знаех, че всичко е свършило, знаеше го и той..любовта си бе отишла някак неусетно…но аз не се предадох и тогава...представях си жената до него, едра, властна, коварна жена, която някак си бе успяла да го изнуди да заживеят заедно...намразих я, без да я познавам...той не може доброволно да ме е забравил и да ме е заменил с нея, все е имало някаква причина...сигурна бях, че той не е престанал да ме обича и аз ще си го върна, въпреки подмолните домогвания на всякакви чужденки...нищо, си казах, аз ще събера още повече пари, ще се превърна в още по- неустоима красавица, ще се образовам...започнах да чета много книги, учех се на обноски, промених общуването си неусетно, забравих за старите си навици... старателно се грижех за външността си, никакви компромиси, никакво отклоняване...открих неподозирани черти по лицето си, долавях новите движения на тялото си, учудвах се отраженията си в огледалото...и скоро обожателите ми се увеличиха...искаха ме съдии, прокурори, съдебни репортери, самоуверени стажанти с пламнали лица...минаха месеци, изтече още една година...какво ставаше с моят някогашен любим?...обаждах му се, търсеше ме и той..все така тъжен, примирен с участта си, толкова различен от времето на любовта ни...аз му шепнех ласкави думи предпазливо, уверявах го, че не съм го забравила съвсем..вече бях започнала си представям как заминавам за тази негова далечна държава, пристигам, намирам го, появявам се с целия си блясък, с новата външност, с примамливите обноски, изумявам ги всичките, и него и тази новата жена...и тогава, ако не пожелае да ме последва, поне да направя така, че вечно да съжалява за това, което наивно е загубил... с такива мисли живеех тогава...не зная каква съм била ...наивна, простовата, заблудена, добра или пресметлива...каква съм била наистина?
Тя ме гледаше настойчиво в очите. Беше така привлекателна. Струваше ми се, че ако се реша, скоча и протегна ръце като обезумял да я докосна, тя ще затрепери като призрак и ще изчезне. А ме привличаше. Не зная защо си спомних за приказките с русалки, които привикват моряците зад изпарения, водни пръски и потайни залези и погубват доверчивите им души.
- Всичко в живота ми се промени!- продължи тя – Купих си малка гарсониера, превърнах я в уютно местенце, топъл, затъмнен дом, с меки, удобни мебели и тежки завеси, които ме скриваха от света...там заживях, в кроткото щастие на млада самотница...там посрещах гостите си, там заспивах и се събуждах в неясни, още младежки мечти, там се променях всеки ден...там, в голямото огледало в коридора, виждах как се променям, как се заоблят ръцете и раменете ми, как омекват чертите ми, как потъват очите ми и чернеят като странни камъни под водата, как се успокоява и става все по- плавна и премерена походката ми, когато се придвижвам с обещаващото шумолене на ефирната рокля да отворя входната врата след следващият, дискретен звън...Дали си спомнях за моята единствена, момичешка любов? Да, спомнях си...спомнях си за нея както пораснало дете си спомня за отминала болест, не много сериозна, но дълга болест, която го е приковавала на легло в началото на пролетта и лятото, докато другите безгрижни деца са се радвали на хубавите дни и на игрите...Един ден, привечер, точно като в приказките, той се появи...помня как червенееха стените от отиващото си слънце...бях отворила вратата на терасата, радвах се на вечерния ветрец, който местеше пердетата, успокояваше ленивия мозък и охлаждаше хилядите шумове, които едва сега се надигаха от хватката на зноя...чух звънеца, кратко позвъняване, трепетно, без обичайното настояване на хора с отдавна приготвени пари...отворих и го видях, него...стоеше на прага, променен, наперен, елегантен, с усмивката на човек, който е пристигнал за да потърси нещо свое...някак бе успял да ме открие...тогава всичката ми самоувереност, всичките ми намерения да покорявам, цялата ми женска прозорливост, всичко се срути и се свлече като рокля с отрязани каишки на прага...помня, че протегна ръка, погали ме по лицето и влезе, сякаш е влизал безброй пъти в този дом...аз? аз стоях отстрани, гледах го как се събува, как оглежда с одобрителна усмивка коридора, дебелите килими, лампите по стените, как влиза в хола, слага ръцете си на кръста, гледа орнаментите по тавана, набраните завеси, скритото осветление над прозорците...приличаше на пътник, завърнал се у дома след дълъг път.. обърна се, прегърна ме, погали ме, а аз надничах като удавник над рамото му и си поемах дъх...той си бе дошъл, държеше ме точно така, както винаги си бях представяла, че ще ме обгърне, ще ми благодари за всичката всеотдайност...но се изумих, мълчаливо се изумих...при всичките ни разговори по телефона, бях останала с впечатление, че е притеснен, притиснат от нужда и безпаричие, че живее с някаква чужденка, едва ли не от безизходица и аз го жалех, чаках момента, в който ще му помогна, а то какво...появи се той, наперен като фабрикант, красив като филмов артист, влезе в дома ми като собственик, потупа ме като вярно куче, което го е дочакало въпреки всичко... наистина огледа всичко много набързо, видях одобрението в очите му, хареса му домът ми...после се обърна и ме огледа безцеремонно, от главата до петите, никога няма да забравя възхищението му...попиваше всяка гънка по тялото ми и сияеше..целуна ме както се целува реликва, после бавно и с треперене изучи с ръце тялото ми...приличаше на неопитен младеж и скоро, когато свали костюма, а самоувереният му вид остана на входната врата, аз неволно се усмихнах, доволна от впечатлението, което бях оставила у него...всичко, което направих през годините си е струвало, значи...тогава прекарахме няколко часа в моето широко легло, но всичко се бе променило...целувахме се, дебнехме се, изучавахме се, сякаш и двамата очаквахме нещо да се случи...после, когато падна летния мрак, той ми разказа за живота си през тези години, а аз се изненадах от гласът му, тих и примирен, както някога...разказа ми за нерадостното заминаване, за пристигането в онази мрачна страна, където дъжда никога не отстъпвал на слънцето...за отчаяното търсене на работа, за постоянната смяна на влажни квартири...за трудните седмици в консервната фабрика...след много усилия и мъки, дошла пролетта и той започнал да заработва допълнително, като градинар...така се случил в къщата на една дългогодишна емигрантка, застаряваща българка, вдовица на отдавна починал богат чужденец...вдовицата имала племенница, която живеела при нея, слабо, болнаво момиче с прозрачна кожа и хлътнали очи...с нея се запознал моят любим и все по- често, след края на работата му из двора, те сядали на люлката или се разхождали по алеите и си говорели...в началото му било досадно, но търпял момичето заради работата и парите, после видял, че тя се заглежда с нежност, тъга и очакване в очите му...бързо съобразил, че възрастната вдовица, лелята, може да бъде много полезна на семейството му в тази чужда страна...и така станало...той се залюбил с кротката племенница, а лелята уредила всички документи за работа...аз го слушах, как спокойно говори за тези отминали дни, поглеждах към прозореца навън, към угасващите светлини от отсрещните къщи...да, по времето, когато аз съм чертаела планове, събирала съм пари и съм копнеела по- скоро да чуя гласът му, той е прекарвал приятни часове с бялото, русо момиче, уреждал е животът на семейството си, кроял е тайни планове за себе си...не ми бе тъжно за така преминалите дни, нито го укорявах за това, което е правил, докато е слушал любовните ми думи в слушалката, повече се натъжавах от спокойният, уверен глас, с който ми разказваше всичко...по някое време се изправи, сякаш налегнат от угризения, чух го как бавно се облича, поглежда с любопитно лице към мен...каза, че не може да остане, не е пристигнал сам...светнах нощната лампа и го видях вече пременен с костюма, рошав, възмъжал, сериозен...стори ми се така чужд, непознат мъж появил се съвсем ненадейно в спалнята ми...огледа се разсеяно за запалка или за часовник, или за изръсена дреболия, бръкна в джобовете да я търси и този миг някакъв друг глас, не моят се изплъзна от устата ми и наруши неловкото мълчание „ Сто и двадесет, миличък” – чух думите си и онемях, аз ги бях изрекла все пак, толкова пари вземах обичайно от редовните си посетители. Как се случи така? Кой проговори вместо мен в този миг? Как се случи така, че тези думи изскочиха от устата ми? Боже, какви изненади ни устройва животът!Устремена да събирам пари, не бях пожалила и него! Той се усмихна и поклати глава...видях го да вади портфейл от сакото...Не, не, миличък, скочих от леглото аз...не зная какво ми се случва, миличък...не го казах сериозно...не го мислех, миличък...изправих се, хванах ръцете му, а той ме прегърна някак неловко...държи ме в ръце, а усещам как иска да си тръгне...обърна се и излезе...замина....отпуснах се върху леглото, без да плача, сякаш бях изпратила стар, верен приятел...вече знаех, че животът ми е отминал, без дори да съм остаряла...някои жени, такива като мен, остаряват съвсем млади...а може би не заслужавах и друго...бях прежалила младостта си, бях забравила, че има и други мъже освен него, бях така щастлива и онемяла, когато го видях след толкова години, порадвах му се отново след дългото чакане, а му поисках пари, както на всички останали...На следващата сутрин намерих парите в пощенската си кутия, тези, които му бях поискала... там ги бе оставил на тръгване, без никаква бележка! Ах, какви неща ни е приготвил животът!
Изненада ме тази хубава жена, докосна ме отново, наведе се така близо, че усетих сладкия дъх на устните, тъмночервени по ръба, а избледнели там, където се завърташе езикът, доближи се още по- дръзко, погалиха ме косите, разплетени от неволни докосвания или от лекия ветрец, усетих шепотът й, обещаващ, прям и властен:
- Ти си толкова добро, хубаво и кротко момче...и може да ти бъде много приятно с мен... ако имаш спестени пари!