Тъй, както си вървях
с карфиците от мисли под хастара,
внезапно по клоните съзрях
всекидневните ни графики –
пискюлите от врани по дърветата
зъзнещи над градската река.
Градът, превърнал се в площад
и ешафод на разума,
с мегатонове от мъст и плач
взривява слуховете мегафонни
и няма ни един душевен глад
да се прости със сивите палачи.
По стъпалата на модерен подлез
надвиснала бездомна сянка
тежи над празния обяд
притиснат в тарелка с отломка
и бди над номиналите на люспи
подметнати от безимените риби.
А погледа му див…
и страшен от боязън,
отмерва тътена на стъпки и монети
надробени от сподавената милост.
Но аз не спрях…
Не спрях, защото се видях
като плебей с античен лост
наместващ камъка на Римски форум;
положил колене по рухнали опори
как разресвам сплъстените коси
на времена и нрави
с гребена от рибената кост.
И взрях се, и се вслушах
в ефирна перличка…
в кристализирала сълза
затлачена от пороя на пустиня
как стене в раницата на момиче –
пясъчен билет за Рим.