И все така, и все така
прелитат гълъбите над площада.
Една жена, една жена
раздаде себе си и лятото, и хляба.
След орляка политна тя
към сивото небе на светлоперите.
И тишина, и тишина
полепна по изстиналото време. И
на глас почти, почти без глас,
простена сянката й, свита на паважа.
Един от нас, един от нас,
не се опита приказка да й разкаже.
И тя сама, и тя сама,
се вписа в гладното до срам безвремие.
Една жена, една жена,
изпърха като гълъб… И къде ли е?