автор: admiral

     – Тази там!
     – Коя... какво...?
     – Тази отсреща, брюнетката!
     – Коя, бе? Те са две... три!
     – Не се прави на ударен! Тази с дългите крака, която си върти дупето.
     – Ти на това дупе ли му викаш? Това си е комбайн.
     – Много капризен си станал. Точно като за тебе е. Пък и ти е навита...
     – Глупости… навита! Тя не ме познава. Даже още не ме е забелязала.
     – Ами, запознай се де, какво чакаш!
     – Как така ще се запозная, не гледаш ли, че бърза, сигурно на работа отива.
     – Все тая! Ти какво, ще чакаш безработна ли да стане, за да я заговориш?
     – Стига сега, погледни, жената не е в настроение.
     – Сутрин никой не е на кеф, даже и ние, вътрешните гласове не сме. Заговори я, да видиш как набързо ще й се оправи и настроението и всичко.
     – Не мога сега, нямам време.
     – Нямал бил време! Ти все нямаш време. Имаш за какво ли не, само не за най-важното. Ако всички бяха като тебе, човечеството да е измряло досега.
     – Трябва да ходя на работа. Ако закъснея, шефът пак ще се дърви.
     – Шефът ти сигурно е мъж на място, кой го знае на кой калъп е по това време. И въобще какво ме интересува шефът ти? Е, ако беше шефка, друга работата щеше да е. Давай де, заговори я!
     – Какво да я заговарям, за часа ли да я питам, а?
     – Хайде сега, за часа е най-изтърканият номер, това го знаеш даже ти. Нали имаш фантазия. Виж я, виж, сви в страничната улица, значи отива някъде наблизо. Я тръгни след нея!
     – Не мога, трябва…
     – … да ходиш на работа, знам, каза го вече. Тръгни след нея, бе, човек, само за пет минути. Какво толкова?
     – Знам ги аз твоите пет минути, ако остане на тебе цял ден след фусти ще тичам.
     – А ако не съм аз, целомъдрено ще си проспиш живота зад компа, хе-хе.
     – Защо ли въобще те слушам?
     – Вътрешния глас трябва да се слуша, той е като децата, само истината говори. Поне ще видиш къде работи.
     – Тука има само едно училище, сигурно е учителка.
     – Все едно. Охо, тръгна по-бавно, почти спря! Изчаква те, ето, хайде, настигни я!
     – Изчаква ме друг път, връща се, сигурно е забравила нещо…
     – Идиот такъв, заради тебе се връща, виж че ти се усмихва. Ура!
     – Усмихва ли се? Ехидно се хили понеже се влача след нея като ненормален. Кой знае с какво ще ме удари по главата, може и полиция да извика. Какво да правя сега?
     – Заговори я бе, левак, не виждаш ли че това чака! На всичкото отгоре е и готина. Гледай само какви устни!
     – Стига си зяпал, ами кажи какво…
     – Уговори си среща за довечера или утре. Или поне ѝ вземи телефона.
     – Благоверната ще ме олепи.
     – Дрън-дрън! Благоверната ти няма да забележи даже, ако тръгнеш с розови прашки. Докато не ги намери в прането, де….
     – Ти недей, тя ги надушва тези неща.
     – Нека! Тъкмо да се посъбуди малко, че в последно време съвсем взе да гледа през тебе, на въздух си станал, ей!
     – Ох, тази наистина идва насам, ами сега?
     – Хайде де! Пишеш разни публикации, изсмукваш си теории от малкото пръстче, а сега не можеш две думи на кръст да вържеш. Я се стегни!
     – Ама това тука е друго! Подскажи нещо…
     – Действай като мъж, какво толкова? Аз бях до тука, оставам ви насаме да си гукате.
     – Чакай, защо млъкна, все се измъкваш като стане напечено, не е честно така… ох… помощ, помо-ощ!