автор: esenna

Понякога просто трябва
да скочите и да си
правите крила по пътя
надолу.

Скъпа, Лизи,
Не съм ти писала цели три години. Сега ще се опитам да ти разкажа какво се случи с мен-звучи малко като фантастика, но прочети, сама ще видиш що за странности се случиха .

В едно тъмно зъзнещо януарско утро се озовах в Александровска болница в София.
По спешност. Малко условно казано това ’’ по спешност’’,защото от две години боледувах на легло – не ти писах, защото все си мислех, че ето още няколко дена и всичко ще мине, но не стана така… Попадането ми в тази болница си е пак една заплетена истории-нали на мен все такива ми се случват-за това друг път , но под натиска на родителите ми и изплашения ми съпруг заминах. Отделението беше толкова безнадеждно, че всички дрехи си стояха при нас- болните-ако се случи най-лошото няма да се чудят сега сестрите в кое шкафче да търсят тези или онези дрехи.
Скъпият ми баща пътува с мен цяла нощ и той ме заведе в кабинета на главния лекар.Човекът ме прие с голямо внимание, прегледа ми документите, всички снимки и изследвания и затвори папката с думите:
- Сега първо да спасим живота Ви, после ще мислим за другото.
Аз като че ли не разбирах много какво точно ми се случва и неговите апокалиптични думи не ми направиха особено впечатление. Настаниха ме в стая със седем жени, определиха ми легло, за половин час ми вземаха кръв, поставиха ми абокат и две инжекции и с това за тях аз престанах да съществувам. Гледах мизерната обстановка, в която трябваше да остана и се чудех дали пък не съм просто героиня на някакъв филм. Толкова абсурдно ми се виждаше всичко. Това изобщо не беше моя живот. Знаеш как не се спирам, преди да се разболея бях свикнала да тичам по цял ден - на работа, по репетиции, на часове в училището, вечер на спектакли в Операта, животът ми беше задъхан и изпълнен с много противоречия, но все пак с доминиращо чувство за щастие. Децата ми си ходеха на училище и всеки си беше със своите задължения.
Когато се разболях, дълго време се влачех с мисълта , че това е нещо като грип и след седмица-две ще се върна на работа, но изобщо не стана така-изминаха си две години ей така-като едното нищо. И ето че изведнъж се озовах в някакво отделение, за което вече ми се каза, че след раковото това било най-тежкото. Не се стреснах, откровена съм с теб и пред себе си , като че ли това изобщо не се случваше с мен!

Когато татко си тръгна с обедния влак внезапно се разплаках. Това е абсолютно неприсъщо за мен, нали знаеш – да плача и хълцам пред някакви непознати жени, но то просто стана. Никой дори и не ме забеляза, само една жена на име Захарина дойде при мен и със строг глас ме залепи за леглото:
- Защо плачеш сега? Какво мислиш-ние да не би да сме по-добре от теб? Всеки трябва да се бори-ето аз от две седмици съм тук и чакам операция, имам две момичета и съпруг, да не мислиш, че само ти страдаш? Веднага спри!
Това естествено предизвика още по-бурни сълзи и хълцания в мен, но по някое време те спряха от само себе си. Станах, облякох си пижамата и започнах бавно да си подреждам нещата. Никога не ми беше идвало на ум, че трябва да се боря - с кое да се боря? С необратимата истина, че животът ми е на везните на оня кантар, на всевишния? Минаха няколко часа , в които бях изпаднала в някакво безвремие – после започнах да разглеждам тези жени и да слушам какво си говорят.
Захарина беше нещо като вътрешния управител на стаята-нейното легло и шкафче бяха винаги най-подредени. След вечеря мина дежурният лекар усмихнат мазно като киноартист на мнима визитация с безличния риторичен въпрос:
- Тук –всичко наред ли е? - и си излезе. То нищо не е наред щом сме там, но ето- такива въпроси направо ме запращаха в някакво странно небитие. Почти се бях унесла когато вратата се отвори с ритник- влетя някаква много енергична сестра и започна:
- Трета-първо?
Някаква женица се понадигна и стреснато видях с каква бързина и усърдие сестрата буквално й хакна инжекцията. Изобщо не можех да си обясня какво значи това ’’ трета-първо’’, реших, че е някакъв медицински жаргон, а то се оказа цял език. Когато чух:
- Трета-шесто? – никой не се обади. Сестрата го повтори заплашително, Захарина ме погледна с ням укор и ме посочи на сестрата. Тя ми постави инжекцията и загаси лампата тряскайки вратата със същата сила и хъс , с които влетя в стаята ни. Стоях в тъмното и слушах - навън си беше истинска зима, вятърът фучеше, сняг на парцали се сипеше, станах да погледам през прозореца , но Захарина веднага ме сряза в тъмното:
- Лягай веднага, щом угасят лампите всички трябва да са в леглата.
Въздъхнах примирено и легнах.
Сутринта започна по същия начин-ритник във вратата, връхлетя друга сестра, която пък светна- жените спяха още, но на всички ни бяха поставени като на конвейер инжекциите-който се събудил-събудил . Защо в 05.00 трябваше да се поставят тия инжекции така и не разбрах до края на престоя си. От там нататък се забързаха всички - пред мивката, тоалетната, започнаха да се сресват, да се оправят- беше едва 06.00?! Дали от изумление или изтощение едва тогава заспах-цяла нощ си бях говорила с вятъра и снежната буря.
Когато някакви истерични сестри една след друга затряскаха вратите на стаите изкрясквайки:
- Бързо, визитацията започна, сега ще дойдат-
разбрах, че това сигурно е сюблимния момент на денонощието. Нали знаеш, не съм лежала в болница - е, по няколко дена когато си родих децата, но то не се брои. Погледнах към стаята и видях, че всички с нетърпение чакат светилата на науката да дойдат. Захарина си беше оправила леглото, измита, нагласена, очакваше с мила усмивка лекарите.
Само аз бях сънена и неприветлива. Влязоха седем лекари. Заставаха до всяко легло , един от тях отваряше някаква папка и четеше, показваше снимки , другите гледаха, коментираха. Когато дойдоха до моето легло, някакъв лекар - млад и дребен започна да говори за моето заболяване -единият от колегите му , явно най-главният поне от този екип, погледна една от снимките и направи физиономия като че ли при мен леталния изход е повече от ясен и какво изобщо правя тук. Ядосах се не на шега и си обърнах гърба. Милата Захарина-гледаше ги с обожание- при нея се задържаха най-много. Когато напуснаха стаята започнаха оживени разговори-кой бил най-хубавият лекар, пък кой бил най-добрият. Да, явно визитацията беше централното събитие на деня.
За храната няма да говоря изобщо - единственото, което няма как да отмина е , че всичко се сипваше от голям закъкрал казан - и чая, и супата, и зелето, аз така и не близнах от тази амалгамирана гозба и се чудех как тия жени се тикаха с чинийки и купички , по нощници и пижами и самата гледка ми навяваше всеки ден много тъга. Мислех си кои от нас ще са щастливите избраници на съдбата и ще оживеят, кои - не, кои ще завлачат живота си по нескончаеми болници и лечебници. Добре, че мама ме изпрати с бурканчета готова храна, добре, че всеки обед идваше да ме види братът на нашата огън-приятелка, която идваше у нас всеки ден през тия две години и ме гледаше как се топя, докато един ден се развика:
- Слушай, до кога ще я караш така? Изпи всичките лекарства на света, изяде всичките инжекции, целият лекарски свят се извървя у вас, втрещи екстрасенсите на града ,че не могат да те оправят, какво мислиш да правиш? Все така да лежиш безсмислено?? Я се вземи в ръце!
- И какво искаш да правя? –уморено я попитах.
- Как какво - започваш да четеш – неврология ! И ще разбереш от какво си болна, явно е,че никой не разбира нищо, само те баламосват и ти вземат парите!
На другия ден ми тръсна три огромни тухли и каза:
- Ето, лежиш и четеш. Ами тъй де!
Нали си я знаем как няма вяра на лекарите, но се оказа права. След близо месец препъвайки се и главоблъскайки се в неясни терминологии , в една толкова далечна за мен материя, просто разбрах къде се намира проблемът при мен - а лекарите ме лекуваха в коренно противоположна посока.
Та нейният брат всеки ден идваше по обед в болницата и ми носеше топла, прясно сготвена храна в буркани от жена си , вземаше ми един кат дрехи за пране и така поне ухаех приятно. Свиждането беше позволено по всяко време - никога не се знаеше като те видят близките ти сутринта, след обед пак ли ще си жив. За да избягам от зловещата стая излизах всеки ден след обед с една жена на име Мая, която също си чакаше операцията.Тя определено беше по-добре от мен и се подкрепяхме с нея, а аз си правех косата, гримирах се и излизахме - ходехме на разходка из парка когато нямаше буря, по улиците- просто да гледам забързаният шарен свят където срещнах един от професорите ни в Консерваторията и на въпроса му какво правя тук му казах, че съм болна, той се усмихна и каза в неговия си стил:
- Нали знаеш, те, болестите са затова - да идват и
да си отиват…
Един ден отидохме с такси на любимият ми площад ’’ Славейков’’ – знаеш,че това е едно от любимите ми места в София.Наистина се държах и някак не си давах сметка какво всъщност ме чака, но знаеш,че си обичам София и все си казвах – поне и това да видя отново… В мен постоянно се преплитаха две души - едната спокойна и невъзмутима, другата- занемяла в тих ужас, в онова състояние когато крещиш без глас.
Напредвах като добра ученичка - вече реагирах адекватно на ’’трета-шесто’’. Това означавало трета стая - шесто легло. Макар,че от която и страна да броях леглото, то или излизаше четвърто или пето, оглеждах го-нямаше номер, така че това си остана загадка. Усмихнах се тъжно когато ми го ’’преведоха’’ . Толкова човек е анонимен в болестта си, номериран в думите на персонала, в документациите им… Като че ли болестта се спуска над нас дребните човечета и ни ограбва всичко, което си имаме - лицето, косата, самоличността, мислите, чувствата. Какво е това зло, кой го създаде и защо?

Но все пак някакъв самобитен живот в отделението имаше. И това си беше странно за мен. Съществуваше в някаква особена форма, но го имаше. А това беше най-важното. Вечер около 6 часа започваха да излизат болни от стаите и да се разхождат по коридора.Там се научаваха клюките.
Една жена разказваше как доктор Б. я оперирал от шипове на гръбначния стълб. Тя била инвалид на легло и когато единия шип прораснал и почти вече докосвал гръбначния мозък трябвало да се оперира. Да, наистина доктор Б. беше факир - успял с железни нерви, висок професионализъм и нетрепваща ръка да среже този шип и аз виждах как тази жена върви изправена – да - бавно, но върви. Всяка стъпка или изправена стойка предизвикваха радост във всички нас и надежда, че ето щом на нея са помогнали, значи и за нас е възможно… ’’Болничното гизме’’ траеше около половин час и после всеки в стаята си.
Зимата фучеше, огромен брой много много болни хора идваха денонощно, имаше и такива, които с каруци ги караха от незнайни и нечувани за мене села. Нашата стая беше за седем жени - наслагаха още легла и станахме дванадесет. Заприлича на военно положение. Така в този странен свят аз постепенно някак се приспособявах, слизах до телефона долу да се обадя в къщи, поплаквах си и се връщах в стаята без видими следи от безнадеждността, която ме обземаше. Сутрин вече дори и не се показвах на лекарите-все тази физиономия-защо заемам цяло легло след като надежда за мен не може да има. А лекарите бяха страхотни! Оперираха денонощно. Не знаех изобщо,че може да има отделение, в което се оперира непрестанно –вече мислех, че съм живеела живота си под някакъв похлупак.
Един ден към обед сестрите донесоха ’’нещо’’, което изсипаха в едно легло и си излязоха. Млад мъж стоеше до тази безформена купчинка и плачеше като малко дете. Както вече си знаех на тези сестри не им мигваше окото от нищо и до половин час взеха кръв от това ’’нещо’’ в насипно състояние , включиха му система и изчезнаха. Мъжът плака дълго, ние мълчахме. Нищо не разбирахме. Едва след обед ни стана ясно - дойдоха осем жени и петима мъже!! Всички застанаха над леглото и започнаха усмихнати да говорят на ’’нещото’’, което не даваше никакви признаци на живот. Аз се раздразних и с типичния си рязък характер тъкмо мислех да им кажа, че кислорода в стаята вече застрашително намалява, единия мъж каза:
- Хайде да излезем, тук хората са болни, навън
ще си направим график как да влизаме при нея.
Аха, това ’’ нещо ’’ беше от женски род. Последвалите два часа пред очите ми се извърши някаква магия –първо влязоха две жени, които внимателно започнаха да разгъват ’’ нещото’’ и след малко видяхме, че едната й държи безжизнената ръка , а другата й прави някакви бавни масажи. Същото направиха други две жени с краката й. Последва лицето , което обтриха с мокра кърпа както и цялото й тяло. Накрая една от тях я среса и започна да сплита дълга коса като на Рапунцел. Тогава пред очите ни се появи лице на жена около 65-70 годишна, с ясни сини очи, прекрасна дълга плитка, много слаба, но вече леко заруменяла. Всичките й приятели отново влязоха и започнаха да й се радват колко хубава била и как щяла да се оправи. Аз изумях-такова нещо не бях виждала ! Изобщо не очаквах, че има още живот в това ’’нещо’’! Синът й ( какъвто се оказа , че е плачещият млад мъж) стоеше до нея, милваше я и плахо се усмихваше. Извадиха готвена домашна храна, нахраниха жената и после си тръгнаха като ни пожелаха спасение, упование, вяра и все такива неща, от което разбрах, че това са хора от някаква църква. Жената беше полулегнала подпряна на няколко възглавници и със сините си очи някак озари стаята. Странно нещо е човекът-само преди няколко часа тя не приличаше на живо същество, а сега дори ни разказваше историята си.
Когато на другия ден пак дойдоха нейните енориаши разбрахме, че тя е някаква главна в техния малък свят, донесоха ни топла юфка и разсипаха на всички, раздадоха ни Библията-Новият Завет, бяха много мили с нас, тя беше като царицата на стаята . Когато си заминаха, вечерта някой каза:
- Бабо Любе, хайде да ни кажеш една молитва, знаеш ли?
- Знам, как да не знам, много знам, ама… бива ли
тука?
- Да, бива, хайде, молим те - и други жени се обадиха.
Баба Люба каза да се хванем за ръце –леглата ни бяха близо едно до друго и започна молитва към Света Богородичка- казваше по няколко думи и ние в хор повтаряхме след нея. Беше много странно- по принцип знаеш,че си имам собствени виждания за вярата, но сега като че ли всичко взето заедно имаше само един изход-молитвата. На третия ден от нашия ритуал осъмнахме със странна новина - на тавана на съседната стая, вечерта късно, се явила Богородица!! Как е възможно, защо не в нашата стая, нали ние се молим- баба Люба не сварваше да отговаря на въпросите ни. Спомням си само тия нейни думи:
- Важното е, че се е явила, ние се молим не само за себе си , а за целия човешки род!
Наистина някакво просветление настъпи в стаята ни с тая странна жена. И като че ли ни беше изпратена неслучайно.
Когато се пръсна слуха за двама прелюбодейци- придружители на болните си съпрузи, които се любели в банята , всички бяха възмутени. Коментираха, проклинаха, осъждаха… Помислих си ,че живота си върви и това, че нашето затворено общество, което си има вече своя, макар и в причудлива форма църква , е лишено от съзидаващата сила на живота, от жаждата за любов, не значи, че целия живот на Земята трябва да спре. Знам , че от него ден в мен нещо се пречупи. И като че ли започнаха страшните неща.
Вземаха Захарина за операция – тя тръгна като за първа любовна среща, с толкова много надежда в очите - върна се след половин час - не можело да я оперират , била в цикъл. После изнесоха една жена, която повече не видяхме. Чу се за нечия несполучлива операция.
А хората прииждаха все по-болни, плачещи, викащи, умоляващи…
Дойде и моят ред да ме оперират. Много красив лекар влезе в стаята ни и изведнъж си чух името - то ми прозвуча някак странно и чуждо - като че ли не е мое, толкова си бях свикнала с ’’ трета-шесто’’. Оказа се, че това е моят анестезиолог. На него дължа много , може би половината си живот, знае ли някой. Той говори дълго с мен и ми пожела хубав ден, усмихна се – ’’ До утре’’ – и излезе. Запомнила съм последните му думи:
- Искам да знаеш, че навсякъде където отидеш да се лекуваш в Европа, ще получиш същото лечение –тук само битовите условия са лоши.
И излезе съвсем прав.
Вечерта трябваше да си прибера целият багаж в сака-всичко-вилица, лъжица, чаша, кърпи, дрехи, обувки , чаршафите си. Това, като действие, за мен имаше много злокобно въздействие - като че ли никога няма да се върнеш и ще дадат на близките ти един сак – това ли представлява човек - един сак? Все пак попитах :
- Защо?
Но сестрите ( мисля,че бяха преродени надзирателки от концлагери) веднага ме разстреляха в упор:
- Още утре ще се заеме леглото ти, ти какво си
мислиш !
И така сутринта чаках да ме извикат. Всички мълчаха. Преди два дена бяха оперирали Захарина и уж минало добре, но тя все още си беше в интензивното и едни такива неясни омъглявени отговори.
- Трета-шесто?
Една слабичка сестра гледаше всички нас. Станах бавно като осъдена и тръгнах след нея. По нощница . Баба Люба ми даде благословията си и… излязох. Коридора ми се стори безкрайно дълъг, но никак не ми се искаше да свърши. Все пак стигнах до някакво помещение където друга сестра седнала на висок стол дъвчеше семки.
- Лягай! – посочи ми тя нещо като тесен нар. Съблякох се гола и започнах да се треса от студ или от страх, знам ли -все пак си беше едва януари, помолих да ме завият, тя с отегчение от капризите на болните разпореди да ме завият с едно бодящо войнишко одеяло и да ме завържат с два каиша. Лежах и гледах някаква луминисцентна лампа, в главата ми беше празно.
- Ти високо кръвно ли имаш? – попита ме семкодъвчещата жена. Аз не й отговорих нищо, включиха ми някаква система и след малко тя се изсмя.
- Теб те било страх, нищо ти няма! Шубето е голям страх- тя започна да се смее?! Друга сестра ми поставяше някаква инжекция, дойде и моят анестезиолог, който ми каза:
- Сега ще започна да те упоявам. Кажи ми –ти нали си русенка, познаваш ли Емил Табаков-диригента?
- Разбира се- успях да изцедя нещо като усмивка .
- А , жена му, тя беше с много особено име, нея познаваш ли я?
-Да, тя е певица.
-Как се казваше, помниш ли, някакво особено име беше?
- Буряна- с У.

И аз изчезнах. Светът изчезна, баба Люба, Мая, Захарина, сестрите, цялата вселена изчезна. Нямаше страх, нямаше болки, нямаше кризи, нямаше ме мен, живота ми, всичко беше погълнато от това ’’нещо’’, в което човек се озовава когато е под упойка.
Операцията мина успешно. След седмица ме изписаха и с мъжа ми се прибрахме с влака в къщи. Когато видях децата се разплаках. Това беше първата нощ от две години, която спах непробудно в прегръдките на мъжа си. Възстанових се бързо. Много често си мислех за болничното общество –там ние бяхме някак от другата страна на бариерата - живот и живеехме, смеехме се, плачехме, въпреки всичко, бяхме обречени да преминем през страданието. Навън светът си беше все така забързан, егоистичен, егоцентричен, безсмислено амбициозен и… красив! Когато ми е трудно, често си спомням за всички тия хора и носталгирам-там бяхме еднакви, имахме една обща цел-да надвием болестта и това някак ни правеше по-добри. Но реалният живот е затова- да се живее с всичките му приумици, капризи, малки късчета радост , които ни отпуска когато сме най-отчаяни, да падаме, да ставаме, да губим, да побеждаваме, да оцеляваме въпреки всичко!
Ето,това се случи с мен, скъпа моя приятелко! Очаквам с нетърпение да се върнеш и да се видим, целувам те!
П.П.
Забравих- когато вече нещата се поуспокоиха моята лекарка ходи на гости при сина си-също невролог.Той споделил с нея една вечер ,че негови приятели - лекари от Америка и Англия , с които си пишели, вече няколко месеца не описвали нито един ’’завързан’’ случай от практиката си. Моята лекарка му разказала за мен и той го описал и изпратил до всички. Две седмици никой не се обадил. Накрая един от тях написал,че същият случай като моя бил описан за жена, която живяла през 1564 г. в Англия! Представяш ли си- може би сега това съм аз-пак същата тази жена преродена в моята обвивка?
Животът ми след всичко случило се пропадна-срина се . Като си дойдеш ще ти разказвам, но повярвай , сега ми е много по-трудно от времето когато бях толкова болна. Един познат, който много чете езотерика ми каза, че всъщност живея втория си живот и сега съм едва на седем години! Как ти звучи всичко това?...

На Лекарите
от Неврохирургия в
Александровска болница - София