автор: severianin

Четвърти час – сурово, безпощадно –
стихията с юмруци от олово
руши дървото.
Яростни и хладни,
изригват тежките вълни отново
и платноходът спира в миг тревожно
върху ръба на дивата стихия –
една прашинка чужда и нищожна,
навреме не успяла да се скрие

на вълнолома в каменната пазва,
където е безсилен ураганът.
Защо му е така да я наказва,
защо му е да я залива с пяна,

да счупи руля,
да пробие борда,
да вие диво, зло и настървено
на леера в стоманената корда,
на такелажа в опнатите вени?...

Надежда няма!
Мачтите вибрират,
небето сплита с океана пръсти,
дървото пука, вятърът не спира,
водата в трюма вече е до кръста.

Потъваме!
Покачва се водата!
Да спуснем лодки – друго не остана!
Изчезна рулят!
Няма ги платната!
Хей, капитане...

...Чакай!
Капитанът
– това съм аз, аз трябва да открия
с желязна воля вярното решение,
аз водя този кораб през стихията,
тук аз съм старши, всички гледат мене.

– Спуснете лодките!...
...И двата бота
застиват като риби над водата.
На тях ще поверим сега живота си
– на тях, на бурята и на веслата.

И в този миг към дървените лодки
по палубата плисва напаст жива;
озъбена вълна – довчера кротки,
невидими из трюма, мълчаливи,

а днес решени всичко да прегазят,
да го удавят в пяната кафява...
Настръхнали от ужас и омраза,
те бягат.

Плъховете се спасяват!

И сякаш бурята за миг отслабва
и корабът въздъхва облекчено.
Това ли е?
Това ли му е трябвало?
Заблуда ли е?
Или е спасение?

Тъй леко е без трюмната зараза,
без злобата зъбата и космата,
без този вечен ужас, който смазва,
без мишата омраза в тъмнината;

тъй леко е, че даже с тежки рани,
без лодки, без платна, но ми се струва,
че има някъде напред пристанище,
че ще намерим път,
че ще доплуваме...

Ще се спасим!
Какво са всички рани
на вярата пред порива безумен.

Но трябва да е трезвен капитанът,
а плъховете да напуснат трюма.