автор: stambol

Животът е като помийна яма.
Дори парфюмът му вони на леш...
И аз се отъркалях в нея само,
защото съм човек, а не теле...
Перверзните закони на прогреса
са символ на моралните окови.
Но няма за това да се обеся
или със перхидрол да се отровя.
Не мога като скот да се търкалям
и да се моля за паница супа.
Не искам да съм сляп и ненормален
и в хорските очи да бъда глупав...
Не искам да ме гледат с поглед сив
и да ми шепнат подло: "Вярвай братко!
На оня свят ще бъдеш по-щастлив -
на тоя си дошъл съвсем за кратко..."
Ще ги подмина с болка и презрение.
И думите им - лицемерна дрога...
Пред съвестта си падам на колене.
Пред съвестта си само... И пред Бога!
Като отшелник ще стоя в балкана -
да се спася от злобата гореща,
щом син баща за гушата е хванал,
а старци се редят за канче леща...
И педофил - баща на дъщеря красива,
мърсува с непорочното й тяло...
А братята за бащината нива
със ножове по "кайнски" се изклали...
Кръвта ще гложди тъпата секира
от милион съдби обезглавени...
Но няма да мълча и вегитирам.
За грозната съдба не съм се женил...
Не съм й длъжен, нито тя на мене.
Разчупил съм фалшивата черупка.
И с глас се моля, паднал на колене -
извадил съвестта от миша дупка
ще стрелям с думи, пък дано уцеля
безброй сърца във този свят очукан...
И като куче нека ме застрелят,
да ме захвърлят даже на боклука...
Аз вярата си ще спася,за Бога!
Дори, когато вече съм изстинал
със зъби ще накъсам некролога,
преди в небитието да замина...
Със нокти по ковчега ще надраскам:
"Простете си!Обичайте се хора!
Омразата е сляпа, като краста -
единственият - Страшен съд е горе...
Животът е конгломерат от рани,
но с патерици пак ще продължава.
И добротата вечно ще остане,
а другото...Ще тъне във забрава..."