автор: dani78

По това време Данчо живееше сам. Обитаваше една малка боксониера, недалеч от центъра на града, в която обикновено през уикендите водеше своите приятели, с които по цял ден гледаха мачове от любимите им първенства. Самият той не беше лош.
Беше завършил успешно преди близо 10 години публична администрация, работеше в една неправителствена организация по проекти, свързани с усвояване на средства по предприсъединителните програми. В офиса обикновено имаше много работа, проверяваха плащания по проекти, изготвяха документации, правеха проучвания за усвоените средства, осъществяваха връзки със социологически агенции, а вечер единственото разнообразие беше да се отпусне на кушетката под прозореца, да пусне малката музикална уредба и да потърси топлината на греещите в небето звезди, които от височината на разстоянията не преставаха да мъждукат в тъмната нощ. Често той си мислеше- какво ли движи Вселената? Как успяват тези небесни тела да огряват толкова пространства, как можеха така скришом понякога да пронизват пуснатите щори на недотам чистия прозорец-типично за един отпуснал се леко мъж, все още по това време ерген. Животът му се струваше интересен, предизвикателен- още от казармата знаеше, че трябва да спазва установения ред, но с годините се отпусна, някогашният слаб, строен, добре трениран младеж, се превърна в един на средна възраст човек, с леко отпуснато тяло, но все още с мечти, мързел към кросовете, които до преди години обичаше. Тези негови стари добри приятели често носеха различни бутилки с твърд алкохол и така, обсебени от вълшебството на футболната игра, тези момчета не разбираха как се интоксикираха, а в един момент мачовете просто загубиха значението си за тях, а бяха повод просто за поредното напиване. Всичко щеше да продължи в руслото на безбрежността, на изгубените и притъпени чувства, които обикновено носи със себе си алкохола, с раняването на усета, с убийството на мозъчни клетки, докато не се появи Тя. А това се случи толкова ненадейно и за двамата. В един късен следобеден уикенд, когато за разлика от друго време на годината, първенствата бяха в своя буен ход, той беше сам и размишляващ върху слова на някоя от любимите му книги, колебаещ се дали да не посегне отново към хладилника, където имаше студена водка, ледена почти, и кутия доматен сок. Мислеше си често и за хубавите момичета- за волността им, за огъня, който гори у тях, за моментите, които имат, за необяснимото им желание да летят като птици, сеещи толкова чувства у мъжките сърца. Данчо не обичаше бройките- баща му беше някога машинен техник и от него бе научил, че главно е да обичаш и да не търсиш количеството , а качество - навсякъде в това, което правиш. Много неща той беше запомнил през годините, виждаше проницателно и в невъзможното, четеше и знаците на съдбата, но бе понякога притеснителен прекалено, а умееше и обичаше.
Точно в този следобед се появи нейно величество- Тя. Беше черноока, красива, слаба, стройна с игрив в очите поглед, с безупречно чисто сиво женско палто, хубав и скъп клин, черни добре подбрани ботуши. Просто звънна на вратата му, а той отвори и леко притеснено попита:
- Добър ден. Кого търсите?
- А, извинете- всъщност търся Женя.
- Моля, не ви разбрах.- отвърна той объркано.
- Търся Женя Владева. Дали не бъркам апартамента обаче. Не е отбелязано на звънеца ви номерът на апартамента, не мога да се ориентирам.- рече тя.
- А, Женя ли? Тя е на горния етаж. Ей сега ще ви заведа до тях. Със съпруга й Влади, доктора, сме приятели. Много хубаво и точно семейство са. А имат и прекрасни деца.
- О, недейте, не искам да ви притеснявам.
- Не, не. По стъпалата няма крушка, а и те не са точно над мен. Ще ви изпратя - все пак сте дама, а и аз ще съм ви за малко кавалер поне.
Тя нищо не отвърна. Поеха по стъпалата, а той я огледа с периферното си зрение от токчето на ботушките й до най-високото косъмче на косата й, произнасяйки си тихо между устните „Бива си я тая хубавица“. Стигнаха до вратата , Данчо звънна, като след миг последва приятен, топъл женски глас:
- Кой е?
- Женя, аз съм- Данчо. Водя ти тук една дама.
Вратата веднага се отвори след проницателно разкъсващо тишината в тъмнината вече чевръсто завъртане на ключа в бравата.
- Добре дошли. Влизайте- рече Женя, а зад нея се показа и докторът, който също покани гостите да влязат с усмивка.
- Владо, ще отида да взема нещо от магазина отсреща- не ми е удобно да оставам у вас, но……мога ли да ви откажа?- засмя се Данчо.
- Недей.
- Не, моля те- настоя Данчо.
Така, докато се усетят другите как да реагират, Данчо се спусна по стъпалата, пресече шосето и се отправи към недалечния магазин. Там купи бутилка марково уиски, пакет ядки, шоколадови бонбони и дребни сладки. Върна се почти за миг, а дамите се спогледаха, когато се озова с пълната с продукти торбичка у тях. Заговориха се, мъжете разляха по чашите от уискито,слагайки по бучка лед. Засмяха се, а в един момент и градусът на емоцията се качи, а Данчо започна да разказва от богатата си колекция от вицове, които предизвикаха бурния и неволен смях на гостенката. Жените се спогледаха отново за част от секундата, но и това движение не остана незабелязано от Данчо. Той ги прекъсна:
- Момичета, вие кроите някакъв заговор, не ви отива, моля. Щом е така, ще ви разкажа една история за порочността на съзаклятието- ха-ха-ха!
Дамите прихнаха в смях, а Данчо започна все повече с напредването на нощта да търси погледа и очите на гостенката у семейството на доктора , като това му начинание започна да се удава с всяка минута на нощта. Беше вече почти полунощ, когато тя стана и каза припряно:
- Извинете , но за мен е късно- малката е у майка ми, а аз само за малко дойдох у вас Женя да си говорим за годишното приключване на предприятието, а всъщност…….
- Всъщност ние не се запознахме официално, след тази вечер – рече Данчо, прекъсвайки я.
- Дея. Приятно ми е. – рече тя и уверено подаде ръка.
- Данчо. –усмихнат, рече той.
След малко се разделиха, тя побърза да си тръгне, а Данчо остана още няколко часа у своя приятел, доктора, с когото допиха бутилката с уиски, говорейки вече за книги, класическа музика, спорт. В един момент Данчо видя уморения поглед на съпругата му, извини се за късния час, изкашля се, благодари за гостоприемството и тръгна.
Прибра се у тях, а бе студено- не включи климатика, а продължи да размишлява за хубавицата от късния следобед. Реши си- ще я опозная, ще я сваля- птичка е, но те сега повечето жени са такива? Може у дома ми да свие гнездо- хм, защо не? После заспа…..
Минаха седмици- той често мислеше за нея, но не питаше. Не можеше да си признае, че се бе влюбил в нея от пръв поглед, а и не бе дотам сигурен в чувствата си. Беше вече ранна пролет, когато започна да тича отново в парка. В един следобед на уикенда отново я видя до една люлка, където тя люлееше едно прекрасно момиченце. Спря се, зачуди се дали да продължи към нея, стисна зъби, приглади косата си и я приближи:
- Дея, здравей. На разходка в парка?
- Разбира се- денят е хубав , а и с малката нямаме време кога да бъдем двете заедно. През седмицата все сме на работа, а тя вече е голямо момиче, всичко разбира- догодина е предучилищна. Уикендите ни са времето да общуваме. Имаме си нашите женски тайни- усмихна се тя.
- Приятно ми е, момиченце- рече той, протягайки ръка към малката- Данчо.
- Мира.- рече детето, малко стеснително, но гледащо го с удивление.
- Закъснели сте с разходката, става хладно. Искате ли да пием по един чай, а малката чаровница да изяде една тортичка, отсреща в сладкарницата?- ненадейно попита той.
- Ами……. нямаме нищо против, но трябва да се прибираме- рече неуверено Дея.
- Мамо, нека отидем. Виж баткото ни кани- каза детето.
Чак сега Дея се усмихна, за миг поруменя, после прие. Отправиха се към сладкарницата, където детето се заигра, а двамата възрастни дълго говориха на чаша топло марково кафе на много теми, докато в един момент той я погали по ръката. Тя нищо не отвърна, последва още веднъж докосване неволно до дланта, а сега тя вече се усмихна. В този миг детето ги приближи и каза:
- Батко, аз нямам татко, що не ми станеш? Хайде, заради мен. Нея няма кой истински да я гушка. Аз спя обикновено с баба, а тя е сама в другата стая или у нас…..Много те моля!
Настана мълчание. Данчо неволно се усмихна и погали детето по главата, а майката се усмихна, като сълза капна от окото й. Издаде се , че има чувства към този човек…..
После той ги изпрати до тях, а на вратата на кооперацията, в която живееха детето избяга напред, а той и тя останаха сами за миг. Сега той я целуна. Тя нищо не отвърна, после той повтори и чак сега се дръпна. Взе й телефона и обеща да се обади отново да излязат скоро……..
Така мина година близо. Те излизаха обикновено двамата, понякога тримата, той я любеше често, подаряваше й цветя, животът с нея го промени- отново започна активно да спортува, алкохолът и старите купонджийски истории останаха някъде далече в миналото като далечен сив епизод. Една вечер той й предложи брак. Тя не очакваше, но му даде отговор, че приема едва на другия ден…….Заживяха в ново жилище, след като той продаде боксониерата почти в центъра, купиха си апартамент в краен квартал с много зеленина, след като той прибави и малко спестявания. Не се венчаха, а това му тежеше- преди това тя имаше вече два брака зад гърба си- затова той държеше да изгради храма на любовта в семейството им. Бяха щастливи, тя често ходеше по командировки, а той макар и да я ревнуваше, се бореше с мисълта, че трябва да й вярва. Обичаше я- не след дълго се роди и техният син. Данчо беше най-щастливият човек на земята. Ходеше като опиянен, черпи близо седмица, помагаше вкъщи, носеше съпругата си на ръце, не й даваше нищо да върши. Вярваше, че тя е най-голямото богатство, което му се бе открило. Малката Мира също порасна и четиримата живееха твърде щастливо до момента, когато тя му каза, че трябва за известно време да се разделят- била прекалено натоварена, а той все така всеотдаен, разпилян и мечтаещ.
Обезсърчи се. Ядоса се и отиде да види дали ще получи доверие от нея - поиска развод. Беше уверен, че тя ще отстъпи, но за изненада и тя се съгласи. Разделиха се. Отиде в друг далечен град, близко до морето. Намери си работа- владееше почти перфектно руски и английски- стана мениджър в една фирма, занимаваща се с туроператорска дейност. В свободното си време ходеше често до морето, гледаше вълните, оставяше стъпки по пясъка и се питаше за щастието и любовта. Имаше пари, но нямаше щастие. Започна да пие отново, като привикна толкова към алкохола, че от малко взе да се напива. Носеше болка у себе си, а и децата взеха да не му се обаждат. Не можеше вече истински да се влюби макар често в спалнята си да приютяваше млади, знойни красавици със съмнителна репутация. Не бе щастлив, ала продължаваше да обича……..
Един ден, когато вече не бе в своята пълна мъжка мощ, той реши, след като я бе сънувал- връщам се в името на децата и нея. Знам отдавна всичко за нея- моята малка, голяма, сладка, горчива, но обичана от мен палавница. Вече прошарен, качи се на автомобила и замина за града им. Отиде на хотел, купи цветя и подарък за нея и се отправи към някогашния им дом. Качи бавно стъпалата, позвъня- тя отвори. Изненада се, сълза се стече от окото й, едва промълви:
- Ти……Ти си тук, при мен?Върнал си се?
- Да, аз съм. Прости ми, че ви оставих- нямах право заради децата. А за твоите непрестанни женски игри- простих ти…… макар още да ми горчи……
Тя се разплака и го целуна по бузата. После той продължи:
- Ще се ожениш ли за мен- поне още веднъж?- каза той вече, гледайки я в очите.
- Да- твърдо рече тя, прегръщайки го .
После влязоха и говориха почти цяла нощ. На другия ден поискаха разрешение от църквата да се венчаят, а то дойде след няколко дни почти. Можеха. Той си уши нов костюм, а тя бе с прекрасна рокля. „Най-после мога да изградя храма на любовта- мислеше си той- такъв, какъвто съм си го представял“.
Ожениха се. Дойдоха много хора, лееше се музика. На венчавката в храма сърцето му лудо туптеше- каза й „ Да“, без никакво съмнение, като дори без свян страстно я целуна по устните в храма. Тя се разплака, сълзи потекоха по лицето от нейните очи.
„ В храма сме, а това е, че сме достигнали търсената през толкова години Божествена любов. Децата са големи, колко сме загубили, но и сме печелели…..Ах, какъв е този магнетизъм на живота“ - мислеше си той, лудо вълнувайки се. Сърцето му щеше да изскочи……..
Вдигна я на ръце на излизане от храма, като я целуваше………. В този момент нещо го преряза като силна вълна, заболя го ужасно главата- прилоша му. Остави я нежно на земята, целуна я едва и падна…………
Вече две седмици беше в реанимация- заспал. Тя идваше в отделението, а Владо и много други негови приятели доктори бдяха над него.
- Тежко му е състоянието, губи килограми, сърцето работи, но трябваше вече да се събуди, издържа много, но….всичко е само в Божиите ръце. Той е силен- ще дойде в съзнание- каза докторът, отдръпвайки се.
Така и стана. Беше неделя, късен следобед, когато той отвори очи. Потърси я с поглед- сред хората, които бяха около него. Събра сили, успя дори и на мускули да се надигне макар да бе ужасно опасан от системи, вливащи му разтвори. Видя я, усмихна се и едва промълви тихо:
- Ще те обичам винаги. Храмът на любовта никога не е бил разрушаван у нас. Пази децата! Завинаги оставам твой…….
После се отпусна. Заспа, а уредите само отчетоха края……………………………………